Той се обърна към Роузмари Бар:
— Междувременно теб ще те скрием на безопасно място — каза той. — Уроците ще започнат, след като погребем военния.
Далечните западни предградия бяха типични градове-спални за хора, пътуващи всеки ден за работа до офисите си в центъра на града, ето защо през целия път натам движението беше натоварено. Къщите във въпросното предградие бяха много по-импозантни, отколкото в квартала на колежката — двуетажни, всичките различни една от друга, добре поддържани, всяка с голям двор и басейн, повечето с изкусно оформени живи плетове и храсти. Осветени в контражур от последните лъчи на залязващото слънце, те изглеждаха като декор за романтичен филм.
— Нафукани буржоа — подметна Ричър.
— Каквито всички ние се стремим да бъдем един ден — отвърна Ан Яни.
— Тия няма да искат да говорят — каза Ричър. — Познавам ги. Не е в техен стил.
— Ще говорят — каза Ан Яни. — Пред мен всички проговарят.
Преминаха бавно покрай дома на семейство Арчър. На метална верижка под пощенската кутия се поклащаше чугунена табелка: Тед и Олийн Арчър. Разположена в дъното на голяма ливада, къщата изглеждаше мрачна и безлюдна. Голяма сграда в стил „Тюдор“. С кафеникав гредоред и кремава мазилка на фасадата. И гараж за три коли. Няма никой, помисли си Ричър.
Съседката, която търсеха, живееше по диагонал през улицата. Нейният парцел беше горе-долу колкото този на Арчър, но къщата приличаше по-скоро на италианска вила. С каменни акценти по фасадата, ъглови купички с назъбени бойници, тъмнозелени маркизи над четирите обърнати на юг прозорци на приземния етаж. Падаше здрач и зад тежките пердета на околните къщи се запалиха първите лампи. Цялата улица изглеждаше уютна, приветлива и самодоволна.
Хелън отби в продълговатата, застлана с варовикови плочи алея към гаража и паркира на пет-шест метра зад джип с огромни хромирани джанти. Входната врата на къщата беше от грубо одялани, изкуствено състарени дъбови дъски с метален обков; главите на пироните бяха големи колкото топки за голф. Човек имаше чувството, че през гази врата се влиза направо в Ренесанса.
— Частната собственост е кражба — каза Ричър.
— Прудон — отвърна Ан Яни. — Частната собственост е желана, тя е едно благо на света.
— Ейбрахам Линкълн — каза Ричър. — Първото му обръщение към нацията за състоянието на съюза.
На вратата имаше чукче от ковано желязо, оформено като халка в зъбите на лъвска глава. Хелън го повдигна и почука. Едва тогава откри малко встрани дискретен бутон на звънец и натисна и него. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Вратата беше от плътно дърво, стените — дебели. Тя отново пробва звънеца и още преди да си бе вдигнала пръста от бутона, вратата се отвори с приглушено изсъскване на медните уплътнения — бавно и авторитетно, като врата на банков трезор. На прага се появи мъж и ги изгледа въпросително, без да пуска вътрешната дръжка на бравата.
— Какво обичате? — попита той. Беше между четирийсет — и петдесетгодишен, със солиден и заможен вид. Може би членуваше в местния голф клуб, а евентуално и в клуба на ротарианците. Беше облечен с пуловер на геометрични шарки и кадифени джинси. Беше от онзи тип мъже, които още с прибирането си свалят костюма и се обличат по домашному.
— Съпругата ви вкъщи ли е? — попита Хелън. — Бихме желали да говорим с нея за Олийн Арчър.
— За Олийн? — повтори мъжът, като гледаше Ан Яни.
— Аз съм адвокат — каза Хелън.
— Какво още има да се каже за Олийн?
— Може би повече, отколкото предполагате — обади се Ан Яни.
— Вие не сте адвокат.
— Тук съм като журналистка — каза тя. — Но не търся сензации. Не искам да се ровя в личния й живот. Възникнала е реална опасност от съдебна грешка. Затова сме тук.
— В какъв смисъл съдебна грешка?
— Възможно е да са арестували за убийството невинен човек. Затова съм дошла при вас. Затова сме дошли всички.
Ричър наблюдаваше мъжа. Стиснал дръжката на вратата, той стоеше колебливо, сякаш се опитваше да вземе решение. Докато накрая въздъхна и направи крачка назад.
— По-добре да влезем — каза той.
Всички проговарят.
Мъжът ги поведе по един коридор в убито жълто към дневната. Беше просторна и безупречно обзаведена. С плюшена мебел, малки махагонови масички, каменна камина. Телевизор нямаше. Вероятно имаха отделна стая за гледане на телевизия. Може би дори домашно кино. Или пък изобщо не гледаха телевизия. Ричър видя как Ан Яни пресмяташе наум вероятността за това.