Выбрать главу

— Тя отказваше. Поне отначало. Нямала доказателства. Всичко било само догадки. Не искала да хвърля напразни обвинения. Освен това тя самата не била убедена, че има връзка. Струва ми се, че като го разправяме сега, звучи доста по-подредено и очевидно, отколкото ни изглеждаше навремето. Нали разбирате, Тед не е някакъв Шерлок Холмс или нещо такова. Пък и нямаше време да се занимава само с това. Трябваше да си върши и работата. Когато му оставаше време, разпитваше колеги, сравняваше цени, водеше си бележки, опитваше се да сглоби цялостната картина. Това му отне около две години. С по някой и друг разговор, телефонно обаждане, тук-там справка и така нататък. Във всеки случай не се чувстваше застрашен.

— Олийн говорила ли е изобщо с някого за това? Да кажем, по-късно?

Жената кимна.

— След изчезването му два месеца не беше на себе си. Двете с нея разговаряхме на няколко пъти. Тя само за това мислеше, не можеше да си го избие от главата. Накрая реши, че явно има връзка. Аз се съгласих. Не знаеше как да постъпи. Казах й да се обади на властите.

— И тя обади ли се?

— Не се е обаждала. Отишла лично. Казала си, че ако им се яви на крака, ще я приемат по-сериозно. Но явно се е лъгала. Нищо не се случи. Все едно да пуснеш камък в кладенеца, а отдолу да не се чуе плясък.

— Кога е отишла?

— Една седмица преди стрелбата на площада в петък.

Известно време никой не продума. После, колкото можеше по-предпазливо, Ан Яни зададе единствения логичен въпрос:

— Вие не заподозряхте ли някаква връзка?

Жената поклати глава.

— Защо да подозираме каквото и да било? За нас това си беше чиста случайност. Убиецът е стрелял напосоки, нали така? Вие сама го съобщихте по телевизията. Чухме ви да го казвате. Пет случайни жертви, имали нещастието да минават оттам в неподходящ момент.

Всички замълчаха.

Ричър се извърна от прозореца.

— С какво точно се занимаваше Тед Арчър? — попита той.

— Съжалявам, предположих, че знаете — каза съпругът. — Тед е собственик на каменоломна. Огромно предприятие, на около шейсет километра северно оттук. Произвежда цимент, бетон, баластра. Добре структуриран, високопроизводителен бизнес.

— А кой беше клиентът, който го напусна?

— Общината — отвърна мъжът.

— Доста сериозен клиент.

— И още как! Всичките тия строежи са манна небесна за предприемачи като Тед. За да събере пари за обществени поръчки, само през първата година общината продаде облигации за деветдесет милиона долара. Като се имат предвид и преразходите, става дума за апетитна деветцифрена сума.

— Каква кола караше Тед?

— „Мерцедес-Бенц“.

— А след това?

— Някакъв служебен пикап.

— Вие виждали ли сте го?

— Всеки ден, цели две години.

— Как изглеждаше?

— Ами пикап като пикап. Мисля, че беше шевролет.

— Кафеникав „Силверадо“, възстаричък?

Мъжът се облещи.

— Откъде знаете?

— Още един въпрос, ако обичате — каза Ричър. — Този път към съпругата ви.

Тя го погледна очаквателно.

— След като Олийн отиде в полицията, каза ли ви с кого е говорила там? Да не е с един детектив на име Емерсън?

Жената заклати глава още преди да бе чула въпроса.

— Аз посъветвах Олийн, ако не иска да се обажда по телефона, да отиде в участъка, но тя каза, че й било далеч, нямало да й стигне обедната почивка. Каза, че вместо това ще отиде направо при окръжния прокурор. Кабинетът му бил много по-близо до службата й. Пък и Олийн си беше такава. Ако искаше да свърши работа, отиваше право най-горе. Така че тя отнесе случая директно до Алекс Родин.

През целия път обратно към града Хелън Родин не каза нито дума. Беше се затворила в себе си и леко потреперваше. Устните й бяха стиснати, бузите й хлътнали, очите широко отворени. Нито Ричър, нито Ан Яни се осмелиха да нарушат мълчанието. Сякаш някой бе изтеглил въздуха от колата и на негово място бе останала черна дупка, изпълнена с тишина.

Хелън шофираше като робот — умело, нито бързо, нито бавно, спазвайки машинално осевите линии, знаците и светофарите. — Паркира колата пред офиса на Франклин, без да загаси двигателя, извърна се настрани и каза:

— Вие двамата вървете. Аз просто не мога.

Ан Яни слезе и тръгна нагоре по стълбището. Ричър остана в колата и се наведе напред.

— Ще се оправиш — каза той.

— Няма! — отвърна тя.

— Хелън, загаси мотора и тръгвай с мен. Ти си служебно лице и имаш клиент в беда.

С тези думи той отвори вратата, измъкна се от задната седалка и докато заобиколи колата, тя вече го чакаше пред стълбището.

Завариха Франклин пред компютъра, както винаги. Той каза на Ричър, че сержант Кеш бил тръгнал от Кентъки, без да задава въпроси. Също и че Тед Арчър не фигурирал никъде в неговите бази данни. Едва тогава забеляза, че тримата са се умълчали и изглеждат напрегнати.