— Какво има? — попита той.
— На една крачка сме от целта — каза Ричър. — Тед Арчър бил в бетонния бизнес, но преди две години го отрязали от общинските поръчки заради някакъв конкурент, който раздавал рушвети. Той се опитал да го разобличи и явно бил на път да успее, понеже конкурентът го елиминирал.
— Можеш ли да го докажеш?
— Само косвено. За да открием трупа, трябва да разкопаем наново Първа улица. От край до край. Но знам къде е пикапът му. В гаража на Джеб Оливър.
— Какво прави там?
— Използвали са Оливър да им върши това-онова. Например, когато не са искали да показват лицата си, за да не ги разпознаят или запомнят. Може да се предполага, че Тед Арчър ги е познавал и не би се доближил до тях. Докато Джеб Оливър бил просто някакъв местен хлапак. Може да е инсценирал спукана гума или да го е спрял на автостоп.
Арчър е паднал право в капана. След това лошите са скрили трупа, а Джеб Оливър пикапа.
— И Олийн Арчър не е подозирала нищо?
— В крайна сметка е заподозряла — каза Ричър. — Два месеца е размишлявала, докато накрая е събрала достатъчно парчета, за да сглоби мозайката. После е започнала да занимава властите с това, в резултат на някого явно му е светнала червена лампичка и само след седмица тя е била убита. Като работата е нагласена така, че да изглежда случайна жертва на масов убиец. Иначе, след изчезването на съпруга й, е щяло да се размирише. Но докато всички мислят, че е случайно, няма нищо страшно.
— Кого е занимавала? — попита Франклин. — Емерсън ли?
Ричър не отговори.
— Отишла е направо при баща ми — каза Хелън Родин.
В стаята настана дълго мълчание.
— И сега какво? — обади се накрая Франклин.
— Ще се наложи да поблъскаш още малко по тая клавиатура — каза Ричър. — Този, който е отмъкнал общинските поръчки, явно той е нашият злодей. Затова трябва да разберем кой е. И къде се намира.
— Това е публична информация — каза Франклин.
— Ами намери я тогава.
Франклин се обърна към компютъра и в настаналата тишина се чуваше само как пръстите му чукат по клавишите. В течение на около минута ръцете му се местеха между мишката и клавиатурата. След това изправи глава и съобщи отговора:
— „Специализирани услуги на Индиана“ — бяха думите му. — Те са главен изпълнител по всички договори за доставка на цимент, бетон и трошен камък. На стойност десетки и десетки милиони долари.
— Къде им е седалището?
— Това дотук беше добрата новина.
— А лошата?
— Няма никакви документи. Те са офшорен тръст с регистрация на Бермудските острови. Не са задължени да се регистрират тук.
— Що за система е тази?
Франклин не отговори.
— Един офшорен тръст с регистрация на Бермудите има нужда от местен адвокат — каза Хелън. Гласът й беше тих, примирен и немощен. Ричър си спомни за табелката на вратата на А. А. Родин. След името му комбинация от букви обозначаваше научните му степени.
Франклин кликна два пъти с мишката.
— Има телефонен номер. Нищо повече.
— Кой е номерът? — попита Хелън.
Франклин й го прочете.
— Това не е телефонният номер на баща ми — каза тя.
Франклин кликна още веднъж и отвори обратния указател, в който абонатите бяха подредени по номера. Написа номера, екранът се смени и се появи име и адрес на регистрация.
— Джон Мистров — прочете на глас той.
— Руско име — каза Ричър.
— Така изглежда.
— Познаваш ли го?
— Бегло. Занимава се с наследства, завещания и попечителства. Еднолична кантора. Никога не ме е наемал.
Ричър погледна часовника си.
— Можеш ли да намериш домашния му адрес?
Франклин кликна с мишката и отвори обикновения указател. Написа името и на екрана се появи адресът на абоната заедно с домашния телефон.
— Да му се обадя ли? — попита той.
Ричър поклати глава.
— Най-добре да го посетим лично. Когато времето е кратко, прекият контакт върши по-добра работа.
Владимир се запъти към стаята за наблюдение на долния етаж. Соколов беше седнал на въртящ се стол с колелца и се местеше последователно между четирите телевизионни монитора на дългата маса. От ляво на дясно бяха обозначени съответно „Север“, „Изток“, „Юг“ и „Запад“ — в което имаше логика, ако човек разглеждаше света по посока на часовниковата стрелка. Соколов се плъзгаше бавно със стола си от ляво на дясно, оглеждаше внимателно картината на всеки монитор, после се отблъскваше с ръка от стената и се връщаше в изходна позиция. Всичките четири монитора бяха мътни и оцветени в мъртвешко зеленикаво, понеже навън беше тъмно и системата за нощно виждане се беше включила. Понякога в далечината ярка движеща се точка пресичаше зрителното поле — някакво нощно животно беше излязло на лов. Лисица, скункс или енот. Или пък изгубено домашно куче. На северния монитор се виждаше сиянието от каменоломната. Скоро и то щеше да избледнее, понеже машините бяха спрени и бавно изстиваха. Извън това цялата околност беше равно зелена — на километри разстояние нямаше нищо, освен поля и ниви, вечно влажни от непрестанно въртящите се поливни системи.