Владимир придърпа втори стол на колелца и седна отляво на Соколов. Той трябваше да поеме север и изток, докато Соколов се съсредоточи върху юг и запад. По този начин всеки от двамата щеше да отговаря за една вероятна посока на атаката и една не толкова вероятна. Справедливо разпределение на труда.
Горе, в коридора на третия етаж, Ченко вече беше заредил собствената си карабина „Супер Мач“. В пълнителя имаше десет .308-калиброви патрона, марка „Лейк Сити“, най-добрите в света. Едно от нещата, които американците знаеха как да правят, бяха патроните за карабина. Ченко отвори вратите към всички спални, за да може във всеки момент, според нуждите, да обстрелва и четирите посоки. Приближи се до един прозорец и включи мерника за нощно виждане. Нагласи го на седемдесет и пет метра. Очакваше отдолу да го известят, когато военният наближи на сто и петдесет метра. Толкова беше обхватът на камерите за нощно виждане. Тогава той щеше да отиде до съответния прозорец и да набележи целта още от сто метра и повече. Щеше да я проследи през мерника, да й даде възможност да се приближи. И когато целта му дойдеше на седемдесет и пет метра — да стреля.
Той вдигна пушката. Провери образа в оптическия мерник. Беше светъл и ясен. Видя някаква лисица, която пресече откритото пространство от запад към изток. Наслука, приятелко. Върна се в коридора, подпря пушката до стената, седна на стола си и зачака.
Хелън Родин настоя да остане в кантората на Франклин. Ричър и Ан Яни тръгнаха сами с мустанга. В този час улиците бяха тъмни и притихнали. Яни шофираше, понеже познаваше по-добре пътя. Адресът, който търсеха, беше голяма сграда на някогашни складове, преустроени в жилища; намираше се горе-долу по средата между речното пристанище и железопътната гара. Ан Яни каза, че това било част от новата общинска стратегия за благоустрояване на квартала. Нещо като нюйоркското Сохо, пренесено в Средния запад. Лично тя имала планове да си купи апартамент в същата сграда.
После подхвърли:
— Трябва да наблюдаваме Хелън. Да не посегне на живота си.
— Нищо й няма, ще се оправи — каза Ричър.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм.
— Ами ако беше твоят баща?
Ричър не отговори. В далечината се очерта силуетът на голяма тухлена постройка и Яни намали.
— Ти го попитай първа — каза Ричър. — Ако не отговори, ще го попитам аз.
— Ще отговори — каза Яни. — Всички отговарят.
Но Джон Мистров не беше като всички. Оказа се хилав мъж на около четирийсет и пет. Облеклото му — впити избелени джинси и черна риза — подхождаше на разведен в криза на средната възраст. Беше сам в огромния апартамент и ядеше китайски ястия от картонени кутии. Отначало много се зарадва, като видя Ан Яни. Може би близостта с подобни знаменитости беше нещо, което смяташе, че му се полага с акта на преместването му в артистично преустроения имот. Но първоначалният му възторг се изпари почти мигновено. Особено след като Ан Яни му изложи подозренията си и настоя да научи имената зад офшорния тръст.
— Не мога да ви ги кажа — отговори той. — Предполагам, че разбирате изискването за конфиденциалност.
— Разбирам главно, че са извършени сериозни престъпления — каза Ан Яни. — Това е, което разбирам. Редно е и вие да го разберете. И да вземете страна бързо, още сега, преди всичко това да е станало публично достояние.
— Не коментирам — каза мъжът.
— Нямате какво да губите — продължи Ан Яни. — Тия хора, за които ви питаме, всички те утре ще са в затвора. Никой няма да се върне.
— Не коментирам — повтори мъжът.
— Може бе искате и вие да ги последвате? — попита Яни, рязко сменяйки тона. — Като съучастник? Или предпочитате да изплувате от това блато? Изборът е ваш. Но така или иначе, утре ще се видите по новините. Или като обвиняем, или като човек, направил неволна грешка, но осъзнал се навреме и помагащ на правосъдието.
— Не коментирам — потрети мъжът.
Каза го твърдо, заинатено и някак самодоволно.