Точно в девет часа в събота сутринта Джеймс Бар се събуди в килията си с чудовищен махмурлук, следствие от комбинацията между алкохол и химикали. Веднага му бяха взети пръстови отпечатъци, като правата на арестант му бяха прочетени повторно, а после, за по-сигурно, и трети път. Правото да запази мълчание, правото на служебен защитник. Той предпочете да запази мълчание. Това не е по силите на всекиго в неговото положение. И малко хора успяват. Когато си арестуван, отвътре ти напира да говориш. Но Джеймс Бар не се поддаде на този естествен порив. Той стисна челюсти и не ги отвори повече. Много хора се опитаха да го заговорят, но той не им отвръщаше. Не каза нито дума. Това не тревожеше особено Емерсън. Всъщност самият Емерсън не държеше Бар да говори каквото и да било. Предпочиташе сам да подреди всички улики, да ги огледа най-внимателно, да ги провери и изпита, изчисти и лъсне, за да може в един момент да разчита на осъдителна присъда и без самопризнания. Защото в съда самопризнанията са дотолкова уязвими на обвинения от страна на защитата в полицейско насилие и объркване на обвиняемия, че той от опит се бе научил да ги избягва. Самопризнанието е като черешката върху тортата. Нещото, което се слага последно отгоре и за украса, а не основата, от която се започва. Не като в онези телевизионни сериали за престъпници и ченгета, при които разпитът се представя едва ли не като висше изкуство. Затова Емерсън просто се дръпна встрани да не пречи и остави криминалистите да си свършат работата докрай.
Сестрата на Джеймс Бар беше по-млада от него, неомъжена и живееше под наем в малък апартамент в центъра на града. Казваше се Роузмари. Като цялото останало население на града, и тя беше в шок, зашеметена и дълбоко потресена от станалото. Беше гледала новините в петък вечер. И отново в събота сутринта. Беше чула името на брат си да излиза от устата на онзи полицейски детектив. Отначало си бе казала, че е грешка. Но мъжът по телевизията го бе повторил няколко пъти: Джеймс Бар, Джеймс Бар, Джеймс Бар. Тя избухна в сълзи. Отначало сълзи на объркване, после на ужас и накрая на ярост.
След известно време с усилие на волята тя се успокои и се залови за работа.
Роузмари Бар работеше като секретарка в адвокатска кантора с осем съдружници. Подобно на повечето кантори в малките градове на Средния запад, и нейната вършеше от всичко по малко. При това съдружниците се отнасяха добре към служителите си. Заплатата не беше нещо кой знае какво, но работата имаше други предимства. Например Роузмари получаваше пълен пакет социални осигуровки. Освен това вместо секретарка се водеше правен сътрудник. И не на последно място, кантората оказваше на служителите си всякаква правна помощ и водеше дела от тяхно име безплатно. В повечето случаи ставаше въпрос за завещания, заверки на документи и бракоразводни дела, за застрахователни удостоверения и дребни пътни произшествия, не за правна защита на пълнолетни братя или сестри, несправедливо обвинени в масово убийство със снайперска карабина. Роузмари знаеше това. Но си каза, че въпреки всичко си струва да опита.
И така, тя позвъни в дома на съдружника, за когото работеше. Човекът беше специалист по данъчно право, затова се обади на адвоката, който се занимаваше с углавни дела. Последният на свой ред позвъни на управляващия съдружник на фирмата, който незабавно свика съвещание на всички съдружници. Съвещанието се проведе по време на обяд в кънтри клуба. В дневния ред имаше една-единствена точка: как да откажат на Роузмари Бар по най-тактичния възможен начин. Защото да поемат защитата по дело от подобен характер беше извън сферата на техните възможности. А също и на намеренията им. От това щяха да настъпят сериозни последици за обществения им статус. По този пункт всички незабавно постигнаха съгласие. Но пък от друга страна, бяха лоялни към персонала си, а Роузмари Бар беше безупречна служителка с дългогодишен стаж при тях. Те прекрасно знаеха, че Роузмари няма пари, понеже данъчните й декларации минаваха през фирмата. Можеше да се предположи, че брат й също няма пари. Но пък от друга страна, конституцията гарантираше на всеки гражданин добра правна защита, а те нямаха особено голямо доверие в служебните защитници. Можеше да се каже, че неблагополучията на брат й бяха за тях сериозно морално изпитание.