— Пречукали са деветнайсетгодишно момиче? — възкликна той.
— Много симпатично момиче — отвърна Ричър.
— Имаме ли план за действие?
— Сега ще го съставим — каза Ричър. Ан Яни слезе до колата, за да вземе картите. Франклин разчисти чашите от кафе. Яни избра подходящата карта и я разгъна на масата.
— Местността е като гигантска шахматна дъска — каза тя. — Всяка нива е квадрат със страна сто метра. На всеки два километра, или горе-долу двайсет ниви, минават успоредни пътища, които се пресичат под прав ъгъл. — Тя посочи с пръст на картата. Пръстът й беше изящен, с лакиран нокът. — Ето тук се пресичат два такива пътя и в югозападния квадрант на кръстовището има празно поле с размер около три ниви ширина на пет ниви дължина. В най-северната му част се намира каменоломната, а южно от нея е самата къща. Виждала съм я лично отдалеч, намира се на около двеста метра от шосето, наоколо няма нищо. Никакви дървета, никакви храсти, никакви гънки на релефа. Няма и ограда.
— Равно, казваш? — попита Ричър.
— Като билярдна маса — потвърди Яни.
— Наоколо ще е тъмница — каза Кеш.
— Като в рог — каза Ричър. — Предполагам, че след като няма ограда, ползват охранителни камери. Със система за нощно виждане. Инфрачервени сензори или нещо такова.
— Колко време ти е нужно, за да пробягаш двеста метра? — попита Кеш.
— На мен ли? — каза Ричър. — Достатъчно, за да отидат до магазина и да си купят пушката, с която да ме застрелят.
— Кой според теб е най-добрият подход?
— Откъм север — отвърна Ричър. — Без съмнение. Можем от шосето да влезем в каменоломната и да я прекосим. Стигнем ли до границата на парцела, залягаме и изчакваме момента.
— Ако имат камери за нощно виждане, отникъде не можем да се приближим.
— После ще му мислим за това.
— Е, добре, но те точно откъм север ще ни очакват.
— Другите възможности са от юг и от изток, в този порядък. Понеже алеята за коли е откъм запад. А тя най-вероятно е права и твърде открита.
— Те сигурно си мислят същото.
— Значи сме прави.
— На мен лично алеята ми харесва. С какво ли е застлана? С паваж?
— С трошен камък. От него поне имат достатъчно.
— Вдига шум — каза Кеш.
— Камъкът запазва по-дълго дневната топлина — каза Ричър. — Доста по-топъл е от пръстта. На мониторите им ще изглежда като цветна ивица. Ако контрастът не е кой знае колко силен, от всяка страна ще има по една зона на сянка.
— Ти шегуваш ли се? — попита Кеш. — Телесната ти температура положително ще е най-малко с двайсет градуса по-висока от тази на околния въздух. Ще светиш като факел.
— Те ще наблюдават юг и изток.
— Не само.
— Ти нещо по-умно ли предлагаш?
— Какво ще кажеш да ги нападнем фронтално? С автомобили?
Ричър се усмихна.
— Ако нещо трябва непременно, безусловно и напълно да бъде унищожено до основи до утре сутринта, повикай морската пехота.
— Разбрано, слушам! — отвърна Кеш.
— Не, прекалено опасно е — каза Ричър. — Нямаме право да ги алармираме по никакъв начин, та да си изтърват нервите и да настане пукотевица. Трябва да мислим за Роузмари.
Всички млъкнаха.
— Аз лично предпочитам алеята — каза Ричър.
Кеш погледна Хелън Родин.
— Може просто да извикаме полиция — каза той. — Искам да кажа, ако окръжният прокурор наистина е гнил. Командосите ще се справят. Защо не?
— По същата причина — каза Ричър. — Още преди да са стигнали до вратата, Роузмари ще бъде мъртва.
— Да им прекъснем електричеството? За да извадим камерите от строя?
— Същият проблем. Това ще е предупреждение.
— Добре де, ти кажи.
— Вече казах. Алеята за коли.
— Ами камерите?
— Ще измисля нещо — отвърна Ричър. Пристъпи към масата. Загледа се в картата. После се обърна към Кеш: — Ти имаш ли сиди-плейър в джипа?
Кеш кимна.
— Стандартно оборудване.
— А имаш ли нещо против, ако Франклин го кара?
— Направо му го подарявам. Казах ти, предпочитам обикновен седан.
— Е, добре. Хамърът е нашата десантна машина. Франклин ни закарва, оставя нас на мястото и се връща право тук.
— Нас? — обади се Ан Яни. — Кои нас? Всички ли отиваме?
— И още как — отвърна Ричър. — Само Франклин остава тук като съобщителен център.
— Добре — каза Яни.
— Ще ни трябват мобилни телефони — каза Ричър.
— Аз имам — каза Яни.
— Аз също — добави Кеш.
— И аз — обади се Хелън.
— Аз обаче нямам — каза Ричър.
Франклин извади малка нокия от джоба си.
— Ето, вземи моя.
Ричър го пое.
— Можеш ли да организираш конферентна връзка? — попита той. — Между четирите мобилни телефона през твоя стационарен? Още щом се върнеш тук?