Франклин кимна.
— Дайте да ви запиша номерата.
— Всички да си поставят телефоните на вибрация — каза Ричър.
— Кога нападаме? — попита Кеш.
— Лично аз бих предпочел в четири сутринта — каза Ричър. — Но те точно тогава ще ни очакват. Всъщност ние от тях сме го научили. Четири сутринта е часът, когато КГБ идва и чука на вратата. По това време съпротивата е най-ниска. Нещо, свързано с биоритмите било. Затова ще ги изненадаме. Ще нападнем в два и трийсет.
— Ако ги изненадаш, не е нужно чак да ги пребиваш, нали така? — попита Ан Яни.
Ричър поклати глава.
— В конкретната ситуация, ако ги изненадаме, няма те мен да ме пребият.
— Аз къде ще бъда? — попита Кеш.
— На югозападния ъгъл на каменоломната — отвърна Ричър. — Оттам къщата ти се пада на югоизток. Можеш да прикриваш западната и северната фасада едновременно.
— Става.
— Какво си ми донесъл?
Кеш бръкна в джоба на якето си и извади нож в кожен калъф. Подхвърли го през стаята. Ричър го хвана във въздуха. Беше стандартен боен нож, с какъвто бяха оборудвани специалните десантни части. За оцеляване в екстремни ситуации. От въглеродна стомана, с черна дръжка и седемнайсетсантиметрово острие. Не нов.
— Само това? — възкликна Ричър.
— Друго нямам — каза Кеш. — Единствените оръжия, които са си лично мои, са пушката ми и този нож.
— Ти се шегуваш.
— Аз съм бизнесмен, не психар.
— По дяволите, сержант! Да ме пращаш в престрелка с нож? Не беше ли по-добре обратното?
— Друго нямам — повтори Кеш.
— Страхотно, няма що.
— Можеш да вземеш оръжието на първия, когото заколиш. Да си кажем истината: ако не се приближиш достатъчно, за да заколиш някого, нямаш шанс да ги победиш.
Ричър не отговори.
Зачакаха. Мина полунощ. Стана дванайсет и трийсет. Ан Яни въртеше в ръцете си мобилния телефон и по едно време позвъни на някого. Ричър преговори плана за действие. Най-напред наум, после на глас, докато всички го разбраха и запомниха. Технически подробности, дислокация, уточнения, резервни варианти.
— Имайте предвид, че всичко може да се промени в последния момент — предупреди ги той. — Ще видим, като стигнем. Теренът ще си каже.
Седяха и чакаха. Стана един. Един и трийсет. За пръв път Ричър си позволи да мисли и за ендшпила. За това какво ще правят след победата. Обърна се към Франклин.
— Кой е прекият заместник на Емерсън? — попита той.
— Жена е. Казва се Дона Бианка — отвърна Франклин.
— Бива ли я?
— Ами щом му е заместничка…
— Ще трябва да я повикаме. Впоследствие. Там ще стане голям цирк. Сам човек не може да се справи. Искам да доведеш Емерсън и Дона Бианка. А също и Алекс Родин, разбира се. След като спечелим битката.
— Те ще спят по това време.
— Ами ще ги събудиш.
— Ако спечелим битката — натърти Франклин.
В един и четирийсет и пет станаха неспокойни. Хелън Родин се приближи до Ричър и коленичи до него. Вдигна ножа. Огледа го и пак го остави.
— Защо го правиш? — попита тя.
— Защото мога. И заради Роузмари Бар.
— Ще те убият.
— Малко е вероятно — отвърна той. — Това са някакви старци и идиоти. Виждал съм и много по-лошо.
— Само така казваш.
— Ако успея да проникна вътре, ще съм в безопасност. Боят в затворено помещение не е толкова труден. Само да разберат, че има проникнал враг в къщата, и ще се побъркат от страх.
— Но няма как да проникнеш незабелязан. Ще те видят отдалеч.
Ричър бръкна в джоба си и извади новата лъскава монета от 25 цента, която му беше убивала в колата. Подаде й я.
— За теб е — каза той.
Тя я погледна учудено.
— За спомен от теб ли?
— За спомен от тази нощ. — После погледна часовника си и се изправи. — Е, да тръгваме.
16
Те изчакаха известно време в сенките и тишината на паркинга под осветените прозорци на Франклин. После Ан Яни отиде да вземе диска на Шерил Кроу от мустанга и го подаде на Кеш. Той отключи хамъра, наведе се и постави диска в плейъра. Подаде ключовете на Франклин, който се качи и седна зад волана. Кеш зае мястото до него, стиснал между коленете си своята М–24. Ричър, Хелън Родин и Ан Яни се сместиха отзад.
— Пусни отоплението и го засили докрай — каза Ричър.
Кеш се наведе и премести лостчето на максимум топлина. Франклин запали двигателя и на заден ход изкара джипа на улицата. Завъртя волана и потегли на запад. На първата пряка сви на север. Двигателят ревеше, тежката машина се друсаше. Климатикът загря и мощният вентилатор задуха горещ въздух. Вътре бързо стана топло, после горещо. Завиха отново на запад, после на север, на запад, на север, следвайки мрежата от перпендикулярни шосета, разделящи нивите. Пътуването им беше поредица от равномерни отсечки, прекъсвани от прави ъгли. Накрая стигнаха до последния завой. Франклин изправи гръб, стисна волана с две ръце и настъпи газта.