— Защо?
— Има трупове.
— Много се радвам.
Ричър й подаде ръка и двамата заслизаха по стълбите. Той я остави в коридора на третия етаж и продължи надолу до втория. Всичко беше тихо. Последната врата вляво беше затворена. Даде й знак да дойде при него и те слязоха заедно на първия етаж. Преминаха по коридора и стигнаха до предната част на къщата. Влязоха в стаята, през която беше проникнал. Той й помогна да прекрачи през перваза на прозореца и посочи с пръст:
— По тази алея ще излезеш на пътя. Там завиваш надясно. Ще кажа на другите, че идваш. Ще те чака един мъж в черни дрехи с пушка. Той е от нашите.
Няколко мига тя постоя нерешително. После се наведе, изу обувките си, стисна ги в ръце и хукна да бяга през калта, право на запад, към пътя. Ричър извади телефона.
— Сержант! — прошепна той.
— Тук!
— Роузмари Бар идва към теб.
— Супер!
— Събери другите и я пресрещнете. Камерите са извън строя. После ме чакайте. Ще ви се обадя.
— Прието, край.
Ричър прибра телефона. Обърна се и тръгна из притихналата къща да търси Зека.
17
В крайна сметка, всичко се свежда до чакане. Умееш ли да чакаш, доброто ще те намери само. Или пък злото. Ричър се обърна и запристъпва в мрака обратно към втория етаж. Последната врата вляво си оставаше все така затворена. Той влезе в кухнята. Лински лежеше по гръб на пода, в локва кръв. Ричър запали газовия котлон под чайника. После се върна обратно в коридора. Безшумно се промъкна до предната част на къщата и се стаи, облегнат на стената зад последната врата вляво.
И зачака.
Чайникът завря след пет минути. Чучурът засвири — отначало ниско и приглушено, после все по-пронизително и нетърпеливо. След десет секунди цялата къща се огласяше от истеричен писък. След още десет секунди вратата вдясно от Ричър се отвори и от нея излезе дребничък мъж. Ричър го остави да направи крачка напред, след това пристъпи зад него, хвана го за рамото, извъртя го назад и притисна дулото на револвера в гърлото му.
После го загледа изумен.
Зека. Нисък, широкоплещест старец, сбръчкан и изкривен, на неопределена възраст, приличен повече на призрак, отколкото на човешко същество. Кожата му беше покрита с морави белези и бели петна от витилиго. Лицето му беше изкривено в постоянна гримаса на омраза и животинска жестокост. Беше невъоръжен. Осакатените му ръце и без това изглеждаха неспособни да държат оръжие. Ричър го подкара заднишком с пистолета към кухнята, откъдето идваше шумът. Който беше станал непоносим. Пресегна се с лявата си ръка и угаси пламъка. После подкара Зека обратно към дневната. Свиренето заглъхна постепенно, като въздушна сирена, която бавно спира да се върти. Къщата отново утихна.
— Всичко свърши — каза Ричър. — Ти загуби играта.
— Играта никога не свършва — отвърна Зека. Гласът му беше нисък, гръден и дрезгав.
— Тоя път не позна — каза Ричър. Дулото на револвера беше забито в адамовата ябълка на пленника му. Той не го виждаше, но го усещаше. Ричър бавно дръпна ударника назад. Полека и методично, за да издаде познатия метален звук: дзън-дзън щрак-щрак. Звук, който не може да се сбърка с нищо друго.
— Аз съм на осемдесет години — каза Зека.
— И на сто да си, все ми е тая — отвърна Ричър. — Загиваш.
— Глупак — каза Зека. — Искам да кажа, че съм преживял какво ли не. И много по-страшни от теб са ме плашили. Още преди да се родиш.
— Никой не е по-страшен от мен.
— Не се ласкай. Ти си едно нищо.
— А, така ли? — попита Ричър. — Ти пък тази сутрин си бил жив, а утре вече няма да си. Значи съм по-скоро нещо, не смяташ ли?
Зека не отговори.
— Играта свърши — каза Ричър. — Повярвай ми. Извървял си един дълъг и неравен път, но вече си стигнал до края му. Все някога трябваше и това да стане.
Зека мълчеше.
— Знаеш ли кога е рожденият ми ден?
— Не, разбира се.
— През октомври. Знаеш ли на коя дата?
— Разбира се, че не знам!
— Ще научиш по трудния начин. Започвам да броя наум. Като стигна до датата, ще дръпна спусъка.
Ричър започна мислено да брои. Първи, втори. Гледаше Зека право в очите. Пети, шести, седми, осми. Никаква реакция. Десети, единайсети, дванайсети.
— Какво искаш? — попита внезапно Зека.
Време е за преговори.
— Искам да поговорим.
— Да говорим ли?
— До дванайсети — каза Ричър. — Толкова ти стигнаха силите. След което се предаде. И знаеш ли защо? Защото искаш и този път да оцелееш. Това е дълбоко вкоренен инстинкт. И другояче не би могло да бъде. Иначе как би доживял до такава възраст? Може би самият ти не разбираш колко дълбоко е вкоренен той у теб. Навик, рефлекс. Раздай картите, направи следващия ход, оцелей до следващата игра, поеми следващия риск. То е закодирано в гените ти. Това си ти.