Но вместо да проговори, Бар отново потъна в мълчание.
— Нека да изясним нещо от самото начало — каза Чапман.
Бар мълчеше.
— Отричате ли? — запита Чапман.
Бар не отговори.
— Е? Отричаш ли? — премина на „ти“ Чапман.
Мълчание.
— Уликите са налице — каза той. — Боя се, че са достатъчни и неопровержими. Сега можеш да се правиш на глупак колкото си щеш. Но тъй или иначе, сме длъжни да изясним защо си го направил. Това е, което ще ни помогне най-много.
Бар не каза нищо.
— Искаш ли да ти помогна — запита Чапман, — или не?
Бар продължи да мълчи.
— Може да е нещо, свързано с преживяванията ти през войната — каза Чапман. — Или посттравматичен стрес. Или някакво друго психическо разстройство. Но трябва да поговорим за това. Трябва да изясним защо си го направил. И това е, което ще ни помогне.
Бар пак не каза и дума.
— Нямаш полза да отричаш — отсече Чапман. — Уликите са против теб.
Безмълвие.
— Да отричаш не е изход — каза Чапман.
— Доведете ми Джак Ричър — каза Бар.
— Кой?
— Джак Ричър.
— Кой е той? Приятел?
Бар не отговори.
— Твой познат? — настоя да разбере Чапман.
Бар мълчеше.
— Някой, когото си познавал навремето?
— Просто го намерете и ми го доведете.
— Да не би да е лекар? — запита Чапман.
— Лекар? — повтори Бар.
— Е какво, лекар ли е?
Но Бар не продума повече. Просто стана от масата, пристъпи до желязната врата на тясната стаичка и задумка с юмруци по нея, докато надзирателят отвори и го отведе обратно в килията.
Чапман си насрочи среща с Роузмари Бар и с разследващия детектив на кантората в собствения си кабинет. Детективът беше пенсиониран полицай, който работеше за повечето правни кантори на града. Всичките го наемаха на хонорар. Беше частен детектив с разрешително. Казваше се Франклин. Не приличаше по нищо на частните детективи по телевизията. Всичката си работа вършеше на бюро, въоръжен с телефонни указатели и компютърни бази данни. Не излизаше никъде, не носеше пистолет под сакото си, нито мека шапка. Но нямаше равен на себе си в намирането, сравняването и проверяването на данни и в проследяването на изчезнали лица. Освен това още имаше доста приятели в полицейското управление.
— Уликите са железни — каза той. — Така поне се говори. Емерсън е ръководил разследването, а той е твърде надежден. Също и Родин, като се замислиш, макар и по други причини. Емерсън е педант, а Родин страхливец. И двамата не биха твърдели това, което твърдят, ако нямаха доказателства.
— Просто не мога да повярвам, че брат ми го е направил — каза Роузмари Бар.
— Разбира се, той отрича — каза Чапман. — Доколкото разбирам какво изобщо ми говори. Освен това иска да му намерим някакъв си Джак Ричър. Негов познат, сегашен или отпреди. Чувала ли си това име? Знаеш ли кой е?
Роузмари Бар само поклати глава. Чапман написа Джак Ричър на лист хартия и плъзна листа по бюрото към Франклин.
— Предполагам, че може да е психиатър. Мистър Бар се сети за името веднага след като му казах колко неопровержими са уликите срещу него. Затова мисля, че може да е някой, който е в състояние да ни помогне за смекчена присъда. Може да е лекувал мистър Бар в миналото.
— Брат ми никога не е търсил психиатър — каза Роузмари Бар.
— Сигурна ли си в това?
— Никога!
— От колко време живее в града?
— От четиринайсет години. Откакто се уволни от армията.
— Бяхте ли близки?
— Живеехме в една и съща къща.
— Негова ли беше?
Роузмари Бар кимна.
— Но ти вече не живееш при него.
Роузмари Бар отмести поглед встрани.
— Не — каза тя. — Изнесох се.
— Възможно ли е брат ти да е ходил на психотерапевт, откакто си се изнесла?
— Щеше да ми каже.
— А преди това? В армията?
Роузмари Бар не отговори. Чапман се обърна към Франклин.
— Може Ричър да му е бил доктор по време на казармата — каза той. — Може пък той да има информация за психическите му травми. Това би могло много да ни помогне.
Франклин протегна ръка и взе листа хартия от бюрото.
— В такъв случай ще го намерим — каза той.
— Тъй или иначе, не бива да преговаряме за смекчаване на присъдата — обади се Роузмари Бар. — Трябва да се стремим към оправдание. Поради липса на доказателства. Джеймс е невинен.
— Доказателства колкото щеш — възрази Чапман. — Та той е стрелял със собствената си пушка!
Франклин прекара следващите три часа в неуспешни опити да открие Джак Ричър. Най-напред прегледа списъците на всички професионални сдружения на психиатри и психолози в САЩ. Името не фигурираше. После започна да търси в Интернет организации за взаимопомощ на ветерани от Войната в Персийския залив. Нито следа. Опита с няколко търсачки и обходи всички новинарски мрежи и по-важни издания. Нищо. После започна отначало и влезе в базата данни на Националната служба за личен състав на въоръжените сили. В нея се водеха на отчет имената на всички военнослужещи, сегашни и от минали набори. Там името Джак Ричър се появи доста бързо. Беше постъпил на служба през 1984 г. и се бе уволнил с почести през 1997-а. Самият Джеймс Бар беше постъпил през 1985-а и бе демобилизиран през 1991-ва. Следователно двамата се бяха засекли в армията в продължение на шест години. Само дето Ричър не беше никакъв доктор. Още по-малко психиатър. Оказа се военен полицай. При това офицер. Майор. Може би военен следовател с висок ранг. Докато Бар бе приключил службата си като обикновен сержант клас Е–4. И то в пехотата, а не във военната полиция. И така, какво общо можеха да имат помежду си един майор от военната полиция и един сержант клас Е–4 от пехотата? Доста общо по всяка вероятност, и то в полза на Бар, иначе защо да споменава името на Джак Ричър. Но какво?