Към края на третия час Франклин си каза, че така и няма да узнае какво, понеже след 1997 г. Ричър внезапно изчезваше от радара. Тотално и окончателно. Името му не се появяваше никъде повече. Просто от него нямаше и следа. Според базата данни на службата за социални осигуровки беше още жив, или поне не се водеше умрял. Според Националния криминален архив не беше в затвора. Само дето беше изчезнал. Нямаше кредитна карта на свое име. Не притежаваше нотариален акт за недвижим имот, нито личен автомобил или яхта, нито дори телефонен пост. Никакви дългове. Никакво запазено право върху чужд имот. Нито висящи дела, нито влезли в сила присъди. Не се водеше ничий съпруг или баща. Беше призрак.
Същите три часа донесоха само неприятности на Джеймс Бар. Всичко започна още с излизането му от килията, когато се обърна надясно и тръгна към телефонните автомати. Коридорът беше тесен и Бар се блъсна в някакъв друг арестант. Просто раменете им се закачиха. Тогава той направи груба грешка. Вдигна очи от пода, погледна другия в лицето и му се извини.
Груба грешка, понеже шаранът няма право да среща погледа на друг арестант. В условията на затвора това показва неуважение. Само че Бар нямаше как да го знае.
Мъжът, чийто поглед срещна, беше мексиканец. По ръцете и раменете си имаше татуировки с отличителните знаци на улични банди, но Бар и това нямаше как да знае. И по тази причина направи следващата си груба грешка. Вместо да прикове смирено поглед в пода, да си отмине тихо и кротко и да се моли да му се размине, той каза:
— Извинявай.
След което повдигна вежди и изкриви устни в полуусмивка, сякаш се подиграваше на себе си, сякаш искаше да каже: Ама че шантаво място!
Фатална грешка. Опит за фамилиарничене, допускане едва ли не на равнопоставеност.
— Ти какво гледаш, бе! — сопна се мексиканецът.
В този момент Джеймс Бар разбра всичко. Какво гледаш, бе! Това беше стандартна реплика в казармени помещения, барове, тесни улички, тъмни паркове… Реплика, която никой не иска да чуе, отправена към себе си.
— Нищо — отвърна прибързано той, с което още повече усложни ситуацията си.
— Искаш да кажеш, че съм нищо, така ли?
Бар сведе очи към пода и отмина, но беше твърде късно. Върху гърба си усещаше погледа на мексиканеца и се отказа от идеята за телефонния разговор. Телефонните автомати се намираха в края на един коридор без изход, където лесно можеше да попадне в клопка. Затова той сви вляво и по заобиколен маршрут, обратно на часовника, пое към килията си. Добра се до нея безпрепятствено, без да поглежда никого, без да каже дума. Легна на нара и се загледа в тавана. След около два часа се успокои. Дори си каза, че ако оня е решил да му се изрепчи, няма нищо против. В края на краищата беше по-едър от мексиканеца. Беше по-едър от двама мексиканци.
Освен това искаше да се обади на сестра си. Да се убеди, че поне тя е добре.
Затова стана от нара и пое отново към телефоните.
Стигна дотам без премеждия. Пространството беше тясно. На стената имаше закачени четири монетни телефона, по които говореха едновременно четирима мъже. Зад всеки от тях се беше образувала малка опашка от други желаещи да говорят. Шум от разговори и тътрене на крака, налудничав смях, припряност, задух, кисел мирис на пот, космати тела и урина. Най-обикновена затворническа сцена — така както си я представяше Джеймс Бар.
И изведнъж се случи нещо странно.