Зрителите се смеят, но смехът е кратък и сподавен, младите се кикотят малко повече, но мъжът на сцената не е доволен. Ръката прехвърча пред лицето му, сякаш търси кое е най-болезненото място. Хората втренчено се взират в тази ръка, чиито пръсти се свиват и разпускат в бавно вълнообразно движение. Не е нормално, си мисля, това не се случва, не може човек така да наказва себе си.
– Идиотел – произнася с дрезгав глас и все едно че ръката шепне, че пръстите шушукат. – Идиотел, те пак не се разсмяха както се полага! Как ще изкараш така вечерта? Докато прокарва ръка по лицето си, той отправя замръзнала усмивка към публиката, сякаш е затворен зад някакви решетки. – Не такъв смях предизвикваше ти някога – казва той замислено и тъжно, сякаш си мърмори на глас в наше присъствие. – Може би не си избрал правилната професия, Довале, може би наистина ти е време да се оттеглиш. Той продължава да си говори сам с потресаващо безучастие, смръзващо кръвта. – Да напусна, ами да, точно така, сценичния костюм ще да овеся и същевременно ще се обеся. Но какво мислиш, дали да не опитаме с папагала? Последен шанс, а?
Той отдръпва ръка от лицето си, но продължава леко да я размахва.
– Един имал папагал, който непрекъснато ругаел. От мига, в който си отварял очите, докато ги затварял, не преставал да крещи най-грубите и мръсни псувни. А мъжът бил фин човек, любезен, възпитан…
Зрителите с раздвоено внимание следят анекдота и разказвача, увлечени от едното и от другото.
– Накрая вече не му останал никакъв друг изход и заплашил папагала: Ако не престанеш, ще те затворя в гардероба! Папагалът само още повече се разбеснял и почнал да псува и на идиш…
Той млъква, смее се гръмко сам на себе си и се пляска по бедрото.
– Не, Натания, това ще ви хареса, няма начин да не ви хареса.
Публиката го зяпа, тук-там някои стискат очи, готови за мълниеносния плесник на ръката по лицето.
– В един момент мъжът хваща папагала, хвърля го в гардероба и заключва вратата. Отвътре папагалът започва да бълва такава помия, че от срам от съседите на човека му иде да скочи от покрива. Накрая не издържа повече, отваря гардероба, хваща папагала с две ръце, а той крещи, ругае, кълве, псува и дори обижда, но човекът отива с него в кухнята, отваря вратичката на фризера, мята го вътре и го затваря.
Тишина в залата. На места предпазливо кискане. Струва ми се, че повечето зрители не откъсват очи от ръцете на комика, които се движат една над друга плавно и вълнообразно като змия, която развива пръстените си.
– Мъжът долепва ухо до хладилника, чува отвътре ругатни, драскане по вратата, плясък с крила… След известно време настъпва тишина. Минута, втора – нищо. Птицата не гъква. Той почва да се притеснява, мъчат го угризения, може папагалът да е замръзнал и да е умрял там от хипотермия, знае ли човек… Отваря вратичката на фризера, готов за най-лошото, и ето ти го папагалът, измъква се с треперещи крака, скача на рамото му и казва: Господарю, нямам достатъчно думи, за да те помоля за прошка. Отсега насетне, господарю, няма да чуеш от устата ми дори една мръсна дума. Човекът гледа папагала и не вярва на ушите си. Тогава папагалът пита: Между другото, господарю, какво ти беше сторила кокошката?
Публиката се смее. Дълго сдържаната дълбока въздишка изригва в смях. Навярно публиката се смее и за да спаси мъжа на сцената от ръцете му. Що за странен договор е сключен тук и какво място заемам аз в него? Двойката бледи младежи са свели глави над масата. Устните им са разтегнати напрегнато, почти сладострастно. Дали не очакват той пак да се шамароса? Мъжът се заслушва в смеха, долитащ от салона, главата му е приведена, челото набръчкано.
– Е, шойн – въздъхва, след като оценява силата на смеха и неговата продължителност. – Повече от това няма да изстискам от вас. Намираш се пред трудна и изтънчена публика, Довале, може дори някои от тях да са с леви възгледи, което налага по-асертивен подход, по-близък до двуличието. Докъде бяхме стигнали? Той насърчава сам себе си: Споменахме рожден ден, а се знае, че това е ден за равносметка, за отчет пред собствената съвест, стига човек да има съвест, защото за мен, в моето сегашно положение, е извън възможностите ми да поддържам съвест. Сериозно, съвестта е нещо, което изисква поддръжка нон стоп, не е ли така? Работата няма край! Хиляда на сто обгрижване всеки ден и по цял ден! Не, преценете сами, не съм ли прав?