Вдигат се халби бира в потвърждение на думите му. Струва ми се, че единствено аз все още съм под впечатление от ръката, размахваща се пред лицето му. Аз и може би още една много дребна женица, която седи недалече от мен и го гледа с удивен поглед от мига, в който излезе на сцената, сякаш не може да повярва, че на света съществува подобно създание.
– Не съм ли прав? Той крещи отново и от публиката му отговарят с одобрително ръмжене и мърморене. Не съм ли прааав? Той кряска с все сила и те реват, че е прав, прав е. Някои от тях дори оцъклят очи от усилието и ми се струва, че колкото е по-голяма данданията, толкова по-доволен е той – наслаждава се, че ги разпалва, че все едно стимулира някаква жлеза на пошлото, на неморалното дори. И тогава изведнъж проумявам съвсем просто и ясно, че не желая и въобще не бива да съм тук.
– Щото съвестта, както и шибаната душа, проклета да е, тя пък непрестанно ни прави въртели, забелязали ли сте? Обърнали ли сте внимание на това, Натания? Те му отвръщат с рев – да, забелязали са, а той: – Веднъж иска така, друг път иска иначе, един път ви кара да изригвате в еуфория с фойерверки, а половин минута след това ви халосва с тояга по главата, после ту побеснява, ту изпада в кризи, капризи и маризи! Кой може да я трае, кажете, и на кого въобще му е потрябвала? Той губи търпение, аз се оглеждам наоколо и пак ми се струва, че освен мен и онази жена, толкова дребна, че прилича на джудже, всички определено изглеждат доволни. Какво, по дяволите, правя тук? И какво задължение може да имам към някого си, с когото преди повече от четиресет години сме ходели заедно на частни уроци? Давам му още пет минути, пет минути по часовник, след което, ако в сюжета, така да се каже, не настъпи обрат, ставам и си тръгвам.
Не знам защо, но по телефона долових нещо привлекателно в предложението му. А и тук, не отричам, от време на време той има попадения, шамарите, които си нанасяше, знам ли, имаше нещо в тях, разкриваха някаква опасно примамваща бездна. А и не е глупак човекът. Никога не е бил и сигурно тази вечер изпускам нещо, пропускам някакъв знак, който не съумявам да доловя, нещо в него ме зове, но какво да се прави, като неговият жанр намира изява в толкова тесни граници?
Не, не, мисля си и все повече се навивам как бързо ще се измъкна, а той няма да може да ме упрекне. Направих усилие, дойдох чак от Йерусалим, слушах го почти половин час, но не събуди в мен нито симпатия, нито носталгия по юношеството. Това е, аз съм дотук.
Той продължава пламенната си реч срещу безсмъртието на шибаната душа – ни повече, ни по-малко. Обяснява, че ако го оставят да избира, той с две ръце ще предпочете безсмъртието на тялото. Помислете, едно тяло нето – той пак крещи – без мисли, без спомени, просто едно тъпо тяло, подскача из ливадите като зомби, яде, пие и чука, без да влага душа. И той ни го показва нагледно, като подскача, върти прелъстително хълбоци и раздава кухи усмивки. Правя знак на сервитьорката да ми донесе сметката. Отказвам се и от честта да му бъда гост. Не желая да му дължа нищо. И без това животът е като игленик. Грешка, грешка беше да идвам тук. Той улавя жеста ми към сервитьорката и физиономията му се размазва, сякаш всеки миг ще се разпадне.
– Не, наистина! – той се разбързва, гласът му става писклив. – Знаете ли какво означава днес да поддържаш душа? Това си е луксозен аксесоар! Направете сметка и ще видите, че ви излиза по-скъпо от магнезиеви джанти! Най-простата душа, и не ви говоря за Шекспир, Чехов или Кафка, впрочем те са добър материал, поне така ми подшушват, лично аз не съм ги чел. Аз – чуйте една покъртителна изповед – страдам от тежка дислекция, неизлечима при това, кълна ви се, още като ембрион ми я открили, лекарят, който ме изследвал, дори посъветвал родителите ми да помислят за аборт…
Публиката се смее. Аз не. Спомням си като в мъгла, че от време на време той споменаваше книги, чиито заглавия бях чувал и знаех, че ще ги изучаваме в горните класове след две години, а той говореше за тях, като че ли ги беше чел. Престъпление и наказание беше между тях и ако не греша, също Процесът или Замъкът. Сега на сцената той продължава да ръси с главозамайваща бързина заглавия на книги и имена на писатели и уверява зрителите в салона, че през живота си не ги е чел. Усещам някакъв сърбеж в горната част на гърба и се питам дали просто не будалка публиката, като се представя за „прост човек от народа“, или замисля нещо, което в края на краищата ще ме застигне. Подканям с очи сервитьорката.
– Щото какво съм аз всъщност – крещи той. – Аз заемам най-ниското обществено стъпало, нали така? Сега той се извръща с цялото си тяло към мен и процежда с горчива усмивка: – А какво е това стендъп? Замисляли ли сте се някога? Чуйте го от мен, Натания, в края на краищата това е доста патетично изкуство, ако трябва да си признаем истината, и знаете ли защо? Защото се надушва потта ни! Усилието да ви разсмеем! Ето защо! Той си помирисва подмишницата и изкривява лице, смутената публика слабо хихика, а аз се изпъчвам на стола и скръствам ръце на гърдите с чувството, че са ми обявили война.