– На мутрата ни е изписано напрежението – той още повече повишава глас. – Усилието да предизвикаме смях на всяка цена и как само ви умоляваме да ни харесате (мисля си, че това май са подбрани бисери от моите приказки по време на телефонния разговор). И тъкмо поради всичко това, дами и господа, приветствам тук сред нас най-покорно и с голямо вълнение представителя на една висока инстанция в съдопроизводството, съдията от Върховния съд Авишай Лазар, който неочаквано дойде тази вечер, за да почете публично нашето клето патетично изкуство. Съдът!
И клоунът предател се изпъва в стойка мирно, удря токове и ми прави дълбок поклон. Все повече хора се извръщат да ме погледнат, някои от тях ръкопляскат машинално като по инерция, аз мрънкам глупаво: Не, не от Върховния, а от Окръжния съд, и всъщност съм в пенсия.
А той на сцената задушевно и закачливо се хили и ме принуждава да се преструвам, че и аз се усмихвам заедно с него.
Дълбоко в себе си през цялото време си знаех, че той няма да ме пусне така лесно да се измъкна. Цялата история с поканата да дойда тук, както и неоснователната причина за нея, е било клопка, негово лично отмъщение, а аз паднах в капана като глупак. От мига, в който той обяви, че има рожден ден – подробност, която въобще не бе споменал по време на разговора ни, – започнах да усещам, че се задушавам. За зла участ точно в този момент сервитьорката ми носи сметката. Цялата публика ме зяпа. Мъча се да съобразя как да реагирам, но всичко се случва доста бързо за мен и изобщо още от началото на вечерта усетих, че животът на сам човек е бавен, че този самотен живот ме е направил изоставащ. Сгъвам сметката и я пъхвам под пепелника, после го поглеждам право в очите.
– Една обикновена душа, да ви кажа – той се подсмихва леко и прави знак на управителя да ми донесат още една бира за негова сметка, – една душа редник, без аксесоари и без екстри, една базисна душа, просто душата на човек, който иска само да се наяде добре и да се напие прилично, да се надруса с кеф, да свършва веднъж на ден, да чука веднъж на седмица и да го оставят на мира, изведнъж се оказва, че и тази шибана душица, проклета да е, има допълнителни искания! Дори профкомитет си има. – Той отново протяга ръка към публиката и започва да изброява на пръсти, а зрителите се присъединяват със силни викове: – Сърдечни терзания, едно! Угризения на съвестта, две!, „Воинства от ангели, носещи нещастие“6, три! Кошмари и безсъние нощем просто от страх пред неизвестното, четири!
Хората от всички страни кимат съучастнически, а той се смее:
– Кълна ви се, че последният път в живота, когато не съм имал проблеми, е било преди да ме обрежат! Публиката се превива от смях. Аз пъхам в уста цяла шепа ядки и ги дъвча яростно, сякаш са костите му. Той стои в средата на сцената под сноп светлина и клати глава със затворени очи, като че ли в този момент сътворява всеобхватната теория за живота. Тук-там се чуват ръкоплясания, придружени от спонтанно и грубо дюдюкане – викат предимно жените. Този мъж, мисля си аз, който не е хубав, нито чаровен или привлекателен, някак съумява да докосне точно онези струни, които превръщат хората в тълпа, в сбирщина.
Сякаш чул мислите ми, той прекъсва реакцията на публиката с рязък жест, лицето му е придобило цвят на куркума и сега долавям в него точно обратното на онова, което си бях помислил преди малко. Всъщност фактът, че се съгласяват с него, че някой, който и да е той, е съгласен за нещо с него, също го изпълва с гняв, и дори с ненавист – тези стиснати устни и разширени ноздри – като че ли всички седнали в салона искат да го докоснат и да го опипат.
– И сега е моментът, дами и господа, да благодаря на този, с чиято помощ стигнах дотук, който винаги и безусловно е бил готов да бъде с мен, дори след като на дребно и на едро всички ме зарязаха, изхвърлиха и изоставиха – жени и деца, колеги и приятели – той ми мята остър като игла поглед, но веднага избухва в смях. – Дори директорът на училището, само като пример, господин Менахем Бар Адон, нека всички заедно се помолим за възнесението на душата му, макар че е още жив, та дори той, след като станах на петнайсет, ме захвърли от ученическата скамейка право в университета по улични науки. И дори написа като обяснение в бележника ми, слушайте внимателно, Натания: Стар циник като това момче не съм срещал през цялата си кариера. Яко, нали? Кристално ясно! И след всичко това единственият, който не ме заряза, не ме изостави и не ме забрави, бях самият аз, да, да – и той отново върти ханш и с похотливи движения прокарва ръце по тялото си. – А сега, братя мои, погледнете хубаво и кажете какво виждате. Не, сериозно, какво виждате? Една отрепка, нали така? Почти нулев материал, а и с лек поклон към точните науки дори бих казал антиматериал. Става ли ви ясно, че говорим за човек, готов за скрап, а? Той се подхилва, намига ми, поизпъчва се и може би ме умолява, въпреки целия ми яд към него, да спазя обещанието си.