– Само погледнете, Натания, какво се нарича вярност, дори преданост. В продължение на петдесет и седем скапани години! Вижте какво значи постоянство и всеотдайност в провалилия се проект да бъдеш Довале! Или дори просто да бъдеш! Той започва да подтичва по сцената с движения на механична играчка и дрезгаво да грачи: Да бъдеш! Да бъдеш! Да бъдеш! Спира, бавно обръща към салона лицето си, сияещо от доволство като на хитър мошеник, крадец или джебчия, който е постигнал намерението си: Схващате ли въобще колко прекрасно е да бъдеш? Не е ли просто една подривна идея?
Той издува бузи и се чува леко „пам“, като пукването на сапунен мехур.
– Довале Г., дами и господа, по прякор Дубчек, именуван още Дов Гринщейн, предимно в исковите дела на държавата Израел срещу Дов Гринщейн за нарушения в хранителния режим. Ах, господи! – той ми хвърля искрен, изпълнен с мъка поглед и сключва длани. – Ама колко ядат тези деца, ваша чест! Интересно колко детски плаща един баща в Дарфур. Мистър Г., мили дами, пръв и единствен в шибаната вселена, който е готов да изкара с мен цяла вечер, без да получи стотинка, а това в моите очи е най-точната и най-обективната мярка за приятелство. Това е положението, драга ми публика, такъв е животът, човек напира, а господ му го завира…
Два пъти в седмицата, в неделя и сряда в три и половина, свършвахме урока при частния учител – тъжен религиозен мъж, който не ни поглеждаше в очите и мънкаше неразбираемо под носа си. Изтормозени от задухата в дома му и замаяни от миризмите на гозбите, които готвеше жена му оттатък стената, излизахме всички заедно, после ние двамата веднага се отделяхме от другите момчета в групата. Вървяхме по средата на платното, по тихата главна улица на квартала, по която рядко минаваха автомобили, и когато стигахме до спирката на автобус 12, до магазина „Тнува“ на Лерман, се споглеждахме и казвахме в един глас: „Да продължим ли до следващата?“. Пропускахме така пет-шест спирки, докато стигахме до Централната автогара, която бе близо до неговия квартал Ромема, а там чакахме автобуса, който трябваше да ме откара в Талпиот. Седяхме пред автогарата на порутена каменна ограда, обрасла с бурени, и си приказвахме. Всъщност аз седях, той не беше в състояние да седи или да стои на едно място повече от няколко минути.
Почти винаги той питаше, а аз разказвах – такова беше разпределението на ролите помежду ни. Той го наложи и аз се поддадох на изкушението. Не бях приказлив, напротив, бях мълчалив и затворен младеж, вероятно изглеждах смешен, както мога да си представя сега, едновременно сериозен и мрачен, но дори да исках да се променя, не знаех как.
Вероятно по моя вина, а може би и поради скитанията на семейството ми, свързани с работата на баща ми, никога не бях имал близък приятел. Тук-там бях завързвал другарски отношения, кратки приятелства в училищата за деца на дипломати и чуждестранни бизнесмени. Но откакто се бяхме върнали в Израел, в Йерусалим, в квартала и в училището, в които не познавах никого, а и никой в тях не се постара да се сближи с мен, бях станал още по-саможив и наежен.
И изведнъж бе изникнало това дребно засмяно момче, което учеше в друго училище, не знаеше, че трябва да страни от мен и от бодлите ми, и въобще не се впечатли от насилената ми мрачност.
„Как се казва майка ти?“ – бе първото нещо, което ме попита на излизане от урока, и помня, че от смайване ме напуши смях: Как този луничав дребосък се осмелява дори да споменава майка ми!
„Майка ми – продължи весело – се казва Сара“, после внезапно ме задмина, затича се заднешком и се обърна с лице към мен. „Как каза, че е името на майка ти? Тя в страната ли е родена? Къде са се запознали родителите ти? И те ли са оцелели от Холокоста?“