– Слушайте, и ето че един ден отиват при баща ми и му разправят, че аз така и така – с главата надолу. Някой ме видял да ходя на ръце зад майка ми. За да разберете, отварям скоба – задачата на моя милост беше да я чакам в пет и половина на спирката след работа и да я придружавам до къщи, за да не вземе да се загуби, да не се отбие някъде, да не се вмъкне в някой дворец и да се натресе на някоя царска трапеза. Направете се, че ме разбирате. Чудесно, Натания. Публиката се кикоти и аз си спомням за „високопоставената служителка“ и нервните му погледи към часовника „Докса“ на кльощавата му китка.
– Получавахме дори бонус, когато ходех на ръце – никой не обръщаше внимание на нея, разбирате ли? Можеше да си върви до утре с наведена глава, с вечната забрадка и гумените ботуши, ама вече никой не я гледа накриво, както тя винаги си мислеше, съседките не я одумват, мъжете не надничат да я зърнат през щорите, защото през цялото време всички зяпат мен, а тя си минава съвсем свободно – зелен коридор.
Той говори бързо и високо, решен да пресече всеки опит да бъде прекъснат, а зрителите се въртят и шушукат, сякаш реагират с телата си на подръпването на някакво невидимо въже между тях и него.
– Обаче татко ми Поразяващата ръка чул, че ходя с главата надолу, и без много да му мисли, ми удари един як пердах, придружен от вечното му опяване: че посрамвам доброто му име, че заради мен му се присмиват зад гърба, че заради мен не го уважават и ако още веднъж чуел, че ходя така, щял да ми строши ръцете, а за бакшиш щял да ме увеси на лампата с главата надолу и краката нагоре. Когато беше ядосан, татко ми го избиваше на поезия, нямате представа каква, но най-готино беше съчетанието между поезията и очите му. Не, не сте виждали такова нещо. – той се подхилва, но не му се получава. – Представете си черни топчета, нали така, малки черни топчета като от желязо, но имаше нещо странно в тези очи – прекалено близки едно до друго, прекалено кръгли, нá, жив да не съм, гледаш го половин минута в очите и имаш чувството, че някакъв малък звяр обръща с главата надолу цялата ти теория за еволюцията…
След като подхилването му не успява, той се разсмива високо, изпраща на фронтовата линия своя изтръгнат от вътрешностите заразителен смях, започва отново да подтичва по сцената, опитва се пак да наелектризира публиката с движенията си.
– И какво направих? Сигурно се питате с искрено безпокойство какво е направил дребосъкът Довале? Ами започнах отново да си ходя на краката, ето какво направих! Имах ли друг изход? С баща ми шега не биваше и у нас вкъщи, ако още не сте схванали, цареше монотеизъм – няма друг, освен него, единствено неговата воля важи и ако посмееш да шукнеш, заиграва каишът – пляс! – Той замахва яростно във въздуха, жилите на врата му се издуват, лицето му се изкривява в гримаса на страх и ненавист, само устните му се усмихват или просто изобразяват усмивка, а аз за миг виждам малко момче, малкото момче, което познавах, но което, изглежда, не познавах, и с всеки изминат миг си давам сметка, че изобщо не съм го познавал. Какъв артист, за бога, какъв артист е бил още тогава и какво страхотно усилие да се преструва е полагал в името на моето приятелство. Малко момче, заклещено между стената и масата, а баща му го налага с колана.
Никога не ми каза, дори не намекна, че баща му го бие. Или че в училище го тормозят. Или че въобще някой е способен да го нарани. Напротив – весело момче, поне така изглеждаше, весело и обичливо, и тъкмо онази светла оптимистична топлина, която струеше от него, ме изтегли като с вълшебно въженце от моето собствено детство, от дома на родителите ми, в който винаги имаше нещо студено, мрачно и дори потайно.
Той продължава да разтяга сценичната си усмивка, но дребната женица се сгърчва срещу вдигнатата за удар ръка, сякаш тя самата е била пребивана с колан. Когато издава лек стон, който едва се чува, той незабавно се извръща към нея – като змия, готова да ухапе, с потъмнели от гняв очи. Изведнъж тя израства в очите ми, тази странна упорита дребосъчка, която води своя собствена борба за душата на едно дете, което е познавала преди десетки години и от което почти нищо не е останало.
– Окей, тате казва да не ходя на ръце, значи няма да го правя, но веднага си помислих: ами сега? Как ще оцелея? Схващате ли? Как да не умра от цялата тази изправеност? Как да живея? Ето така работеше главата ми тогава – през цялото време бях неспокоен. Окей, значи иска да ме види, че ходя както всички останали? Супер, ще ходя както иска, ще вървя на краката си, чудничко, но ще се движа като шахматните фигури, загрявате ли?