Зрителите го зяпат, мъчат се да разберат накъде клони.
– Например – той се подхилва и със сложната си мимика подтиква и нас да се разсмеем с него – един ден от сутринта до вечерта вървя по диагонал като офицер. На другия ден само по права линия като топ, на третия – като кон, тъгъдък-тъгъдък, ту насам, ту натам. И хората наоколо си виждах като фигури, с които играя шах. Не че те го знаеха, откъде можеха да знаят? Но всеки си имаше роля, цялата улица беше част от моята игра и целият училищен двор в междучасията…
Отново виждам как двамата вървим и си говорим, той ме заобикаля, върти се около мен, ту наднича от едната страна, ту изниква от другата. Кой знае в каква негова игра съм участвал…
– Движех се като кон, да кажем към баща ми, докато той режеше парцалите в стаята с джинсите – няма значение, повярвайте ми, че на някоя друга вселена това изречение е съвсем логично, – и заставах точно върху онази плоча на пода, от която можех да защитя майка ми, тя беше царицата, и така си стоях между него и мама и си казвах наум: шах, изчаквах няколко секунди, давах му време той да направи своя ход и ако не се преместеше навреме на друга плоча, обявявах мат. Не е ли откачено? Нямаше ли и вие да се смеете, ако знаехте що за мисли ми се въртяха в главата? Нямаше ли да си помислите: ама какви са тези глупости, с които си похабява детството това смахнато момче?
Последните думи изстрелва към дребосъчката. Той дори не я поглежда, но това е тонът, предназначен за нея, и тя изведнъж се изправя и възкликва отчаяно и ужасено:
– Стига! Ти беше най-добрият там! Ти не ме наричаше джудже, не се опитваше да ме замъкнеш в склада, а ме наричаше Мъниче и Мъниче звучеше хубаво, не помниш ли?
– Не. – той застива с отпуснати ръце.
– А втория път, когато говорихме, ми носеше между зъбите снимка на Айседора Дънкан, изрязана от вестника, и до днес си я пазя в стаята, как не помниш?
– Не помня, госпожо – мънка той посрамен.
– Защо ме наричаш госпожо? – шепне тя.
Той въздъхва. Чеше с две ръце островчетата оредели коси покрай слепоочията си. Безспорно усеща, че цялото представление някак се накланя към нея. Един клон е станал по-тежък от самото дърво. И публиката го долавя. Хората се споглеждат, размърдват се неспокойно. Все по-малко разбират как така са станали негови неволни съучастници, но в какво? Не се съмнявам, че отдавна щяха да станат и да си тръгнат или най-малкото да го свалят от сцената с викове и дюдюкане, ако не беше изкушението, пред което е толкова трудно да се устои – да надникнеш в ада на другия.
– Всичко е нарееед! Довале продължава напреееед! – вика той силно и отваря широко уста в превзетата си подкупваща усмивка. – Само си представете нашия малък Добиню, целият в разноцветни пъпки, като празненство с фойерверки, гласът му още мутира, още не е пипнал и половин цица, само лявата му ръка е с подозрително развити мускули, защото колкото е дребен, толкова е похотлив…
Той продължава да се присмива. Да жонглира с думите. От няколко минути усещам дупка в корема си. Яма. Внезапен озъбен глад, който незабавно трябва да задоволя. Поръчвам си няколко чинийки с тапас. И много моля да побързат.
– Помните ли тази възраст в пубертета – всяко нещо на света те възбужда до крайност? Седиш си, да речем, в час по геометрия и учителката казва например: ако пред вас са бедрата на равнобедрен триъгълник… Аххх…Всички момчета в класа започват да дишат тежко, да точат лиги… Или тя казва: сега прокарвате перпендикуляр право през центъра на кръга… Той премрежва очи, примлясква с език и си облизва устните. Публиката се превива от смях, само дребната женица го фиксира с толкова измъчен поглед, че ми е трудно да реша дали гледката е затрогваща, или нелепа.
– Така или иначе, изпращат моя клас на лагер за предказармено военно обучение на юг, в Беер Ора, някъде около Ейлат…
Ето че дойдохме и до това. Някак между другото. От две седмици, откакто говорихме по телефона, го чакам да стигне дотам. Да ме замъкне дотам, до онази бездънна пропаст.
– Помните ли времето на предказармените лагери, приятелчета? Някой знае ли, дали тези лагери все още съществуват? Да? Не? Да?
Продължителна пустота.
Пет крачки ме делят от вратата.
Сладкото отмъщение наближава.
Съд на справедливостта.
– Залагам хиляда долара, че ония от левицата са ликвидирали предказарменото военно обучение, нали? Не знам, просто догадка, сигурно ги дразни, ако някой получава удоволствие, и то от военно обучение на деца! Брррр! Да не сме в Спарта? Или ще ставаме мамелюци?