Той продължава да подклажда вътрешния си огън. Вече знам, познавам го. Изпъвам рамене на стола. Няма да ме хване неподготвен.
– Тръгваме на път – той ни подмамва с възторжен шепот – в пет сутринта, още по тъмно, родителите ни влачат сънени към Умшлагплац15… Пошегувах се бе. – той удря с едната си ръка пръстите на другата. – Изплъзна ми се, това е заради синдрома на Турет16. Всеки има право да носи само една раница. Проверяват ни по имена, качват ни в камиони, сбогуваме се с родителите, след което десет часа седим на дървени пейки, от които ни се схваща задникът. Седим едни срещу други, да не би, опазил ни господ, да пропуснем повръщните, коленете ни се опират едни в други, на мен ми се паднаха на Шимшон Кацовер – нищо особено. Припяваме нашите изопачени псалми, химните на изоставащи деца от центъра за рехабилитация: Кракът ѝ се развинтва, на ос ѝ е главата, а кат’ си ляга вечер, си окачва и ръката. Няколко жени от публиката също възторжено запяват, но той ги удостоява с дълъг укорителен поглед.
– Я кажи, госпожо медиум – той се обръща към нея, но без да я гледа, – можеш ли да се свържеш с мен самия на онази възраст?
– Не – прошепва тя с наведена глава. – Разрешено ми е само в селския клуб, и то единствено с душите на умрелите.
– Ами то си е тъкмо за мен – пропява той като псалм от заупокойната молитва. – И между другото, въобще не исках да ходя в този лагер. За да ви стане ясно – никога дотогава не бях напускал дома си, камо ли за цяла седмица, не бях се отделял от тях двамата за толкова дълго време – не се беше налагало! Тогава никой не пътуваше в чужбина, не и такива като нас, чужбина за нас беше място за масово унищожение. То и в страната не бяхме пътували – къде ли да ходим? Кой ни чака? Бяхме си само тримцата – тате-мама-син. И както стояхме до камиона, изведнъж ме обхвана ужасен страх, наистина, като че ли нещо в цялото това положение не ми даваше мира, имах някакво предчувствие, по-скоро страх, знам ли, да ги оставя сами двамата един с друг…
Той пристигна в Беер Ора с неговото училище, а аз с моето. Не е трябвало да бъдем в един и същи лагер. За неговото училище била определена друга военна база (в Сде Бокер, струва ми се), но командването на частта за предказармено военно обучение е имало някакви свои си съображения и така двамата се озовахме в Беер Ора – заедно, в един и същи отряд и дори в една и съща палатка.
– Започнах да мрънкам на баща ми, че не се чувствам добре, да ме върне вкъщи, а той ми каза „само през трупа ми“, кълна ви се, че точно това ми каза, а аз още повече се притесних, разревах се – а бе голям гаф… Не, като си мисля сега за това, ми е много странно, че съм се разревал там пред всички. Представете си, бях почти на четиринайсет години, вече доста голям тъпчо. А баща ми се ядоса, че го посрамваме, защото, след като ме видя да рева, и майка ми се разплака, винаги ставаше така – винаги и незабавно бе готова охотно да се присъедини. А той не беше в състояние да я гледа как плаче, на мига се просълзяваше, беше много чувствителен, особено спрямо нея, няма какво да си говорим, той, татко ми, наистина я обичаше, посвоему, както се казва, но я обичаше, признавам, обичаше я може би като катеричка или мишка, която си е намерила красиво стъкълце или шарено топче и не ѝ омръзва да го гледа… Той се усмихва: – Имаше такива едни пъстри топчета, пеперудки ги наричахме, хубави като нея, като майка ми. Помните ли, че имаше такива едни красиви топчета? С нещо като пеперудка вътре?
Неколцина мъже си спомнят и аз си спомням, и една висока жена с къса посребрена коса си спомня. Всички сме приблизително на същата възраст. Някои хора подхвърлят имената на различните видове топчета – биренки, биячи, опушени. И аз допринасям, като рисувам върху зелената салфетка онова холандско топче с рисунка на цвете отвътре. Групичките младежи в залата се присмиват на нашето оживление. Довале стои и се усмихва, попива в себе си топлотата на момента. Изведнъж замахва към мен с лявата си ръка, все едно че ми хвърля топче. На лицето му – мекота и сърдечност, които ме смущават.
– Няма вече такива неща сега, та да ви кажа – за него майка ми, поне така на мен ми се струваше, беше като някакъв дар от небето, нещо изключително скъпо, което са му дали да пази, но веднага са му казали: дир балак17, само ще я пазиш, да ти е ясно, не и да си с нея, освен отстрани! Какво пише в Петокнижието? Между другото, Натания, няма като нашето Петокнижие! Препоръчвам го на всички и ако не бях толкова сдържан човек, бих казал, че това е книга на книгите, пълна с непристойни намеци! Там, още в самото начало пише: „Адам позна Ева, жена си…“18. Пише или не пише? Пише, отвръщат няколко гласа. Супер, чест и почитания, мистър Адам, голям мъж си бил, но обърни внимание, че пише „позна“, не пише „разбра“, нали, момичета? Прав ли съм? Жените в салона го аплодират. От тях се издига топла вълна, разнася се и го обгръща като ореол. Той им намига. Някак си съумява да включи всички в това намигане, но все пак усещам, че всяка от тях е приела намигането само за себе си.