– Така и не разбра моят баща тази красива жена, която по цял ден мълчи, чете книги, вратата ѝ затворена, не иска нищо, не го моли за нищо, а той изобщо не я впечатлява, въпреки всичките си шмекерии. Ето, успял да даде помещението зад бръснарницата под наем на четиричленно семейство за двеста и петдесет долара на месец! Тата-татам! Ето, купил кашон с панталони от дефтин, с малък дефект на циповете, докарани с рибарски кораб от Марсилия, та от тях цели две години квартирата смърдеше на риба. Алелуя! Тя седи пред кухненската маса всяка вечер, години наред, с една глава по-висока от него, седи като вцепенена, той протяга ръце към нея, китките му допрени една до друга в жест на послушен ученик или на затворник, подаващ ръце да му закопчаят белезниците, отваря пред нея тефтера със сметките, с числа като мушички и закодирани имена на клиентите и доставчиците – на тези, които бяха свестни, и на онези, които го бяха прецакали: Фараона, симпатягата Соснович, Сара Бернар, Зиша Брайнбарт, Гьобелс, Румковски, Меир Вилнер, Бен Гурион… А той целият гори, да го бяхте видели, потен, зачервен, пръстът, с който сочи цифрите, трепери и през цялото време я убеждава, като че ли тя спори с него, като че ли тя въобще го слуша, че след еди-колко си години и след еди-колко си месеца ще има достатъчно пари, за да се преместим в тристайна квартира с балкон в квартал Кириат Моше.
Той вдига очи към салона, сякаш за миг е забравил къде се намира. Бързо се окопитва и се извинява с усмивка и повдигане на рамене.
– След десетчасово друсане пристигаме в някаква затънтена пустош в Негев или в Арава, някъде близо до Ейлат. Я да видим, ще се опитам да се свържа със себе си, да почивам в мир… Той обръща очи, отпуска назад глава и мърмори: Виждам… Кафяви и червеникави планини виждам, и пустиня виждам, и палатки и бараките на командването, столовата и поизръфано израелско знаме на върха на пилона, локви дизелно гориво, генератор дегенерат, дето през цялото време издиша, комплекти алуминиеви канчета, които тогава получавахме като подарък за бар мицва, трябваше да ги търкаме с някаква гадна тел и студена вода, а те вечно си оставаха мазни…
Публиката е негова. Публиката плува в свои води. Четири дни Довале и аз бяхме в един и същи отряд, повечето време живяхме в същата палатка и се хранихме на същата маса в столовата, но така и не си разменихме нито дума.
– А инструкторите в лагера, командирите де, всичките смотаняци – хвани единия, удари другия. Всички като подгряваща група на истинското човечество. Не ги приели в армията и ги сложили да командват деца в лагер за предказармено обучение. Един беше кривоглед, не виждаше и под носа си, друг – дюстабанлия, трети с херния, четвъртия от Холон, хе-хе. Повярвайте ми, че от десетина такива инструктори едва можеше да се сглоби един нормален човек.
– Я слушай – обръща се той с въздишка към дребната жена медиум, – вкисваш ми млякото в термоса. Гледай как всички тук се кикотят, смешките ми не те ли разсмиват?
– Не.
– Защо, не са ли готини?
– Смешките ти са лоши. Очите ѝ са вперени в масата, пръстите ѝ стискат дръжките на чантата.
– Лоши, защото не са смешни или защото в тях има нещо лошо? – пита я той дружелюбно.
Тя не отговаря веднага. Размисля.
– И двете неща – отвръща накрая.
– Значи смешките ми не са смешни – уточнява той – и в тях има нещо лошо.
Тя обмисля още миг.
– Да.
– Но това е стендъп.
– Ами не е наред.
Той развеселен се вторачва продължително в нея.
– Тогава защо си тук?
– Ами в клуба казаха стендъп и аз си помислих, че е нещо като караоке.
Те си приказват, като че ли в салона няма никой друг.
– Е, сега вече знаеш какво е и можеш да си вървиш.
– Искам да остана.
– За какво ти е? Не се забавляваш, дори май се мъчиш тук.
– Така е. – лицето ѝ се помрачава. Всичко, което изпитва, незабавно се изписва на лицето ѝ. Всъщност може да се каже, че по време на представлението и нея наблюдавам не по-малко от него. Едва сега си давам сметка как неволно местя очи от него към нея и го преценявам според нейните реакции.
– Моля те, върви си, отсега нататък ще ти става все по-тежко.