– Искам да остана. – когато свива уста, устните ѝ очертават червен кръг, който ѝ придава вид на малък наскърбен палячо. Довале смуче хлътналите си бузи, а очите му сякаш се доближават едно до друго.
– Окей – изсумтява той, – предупредил съм те, да не дойдеш после да ми се жалваш.
Тя го зяпа озадачено и пак се свива.
– Ааайде, Натания! – той крещи със страшен глас, все едно излайва насреща ѝ. – След десет чӚса пристигаме, настаняват ни по палатките, големи палатки, за по десет-двайсет души, или по-малко? Не помня, не помня, наистина вече нищо не помня, не ми вярвайте въобще, за бога, мозъкът ми е като решето, кълна ви се. Когато децата ми още знаеха, че имат баща, и идваха при мен, им казвах: Алооо! Най-напред си закачете табелки с имената!
Слабо подхилване.
– А там в Беер Ора ни учеха на всичко, което едно гордо еврейско момче трябва да знае: как да се катери по стена, ако пак се наложи да бягаме от загражденията около гетото; как да пълзи през отходните тунели на канализацията; и да знае наизуст закодираните военни заповеди – залегни, пълзи, огледай се, прицели се, стреляй, – та нацистите да не ни разбират и да си изкарват акъла. Караха ни да скачаме от вишката върху брезент, помните ли това? И да лазим по въже като гущери; походи денем, походи нощем, и се потим, и търчим около лагера в адската жега, а като изстреляме пет патрона с малкия чешки маузер, се мислим за Джеймс Бонд. На мен – той скромно трепка с мигли – точно изстрелите ми напомняха за мама, за нашия идишкайт19, защото майка ми – казах ли ви? Не ви ли казах? Майка ми работеше в цех на военната индустрия в Йерусалим, сортираше патрони, ето какво правеше милата ми майчица, шест дни в седмицата. Баща ми я уредил, изглежда някой му дължал нещо и я взели там на работа с целия ѝ багаж. Убийте ме, ама не проумявам какво си е мислел баща ми, какво му е минавало през главата – девет часа всеки ден да сортира патрони за винтовки! Та-та-та-та-та!
Той насочва въображаем автомат, стреля във всички посоки и дрезгаво крещи:
– Беер Ора, here I come20! Да не забравяме дежурствата в кухнята! И само си представете огромните казани! А крастата! Всички се дърляхме като малки копия на прокажения Йов и дрискахме поголовно, защото благословеният ни шеф-готвач сигурно е бил удостоен със звезда в кулинарния пътеводител „Мишлен“ за пътешествия в стил дизентерия…
Вече няколко минути как не ме поглежда в очите.
– А вечер разпускахме, лагерни огньове и колективно пеене, гасене на огъня като истински бойскаути, а мен веднъж ме накараха да гася светулка с пишката, то не беше забава, не беше веселба, момчета и момичета, ин и ян, танцуват краковяк, а аз – не питайте, посмешището на отряда бях там! Смееха ми се, задяваха ме, подхвърляха ме като топка от човек на човек. Бях дребен, лек. И на възраст бях най-малкият, защото бях прескочил един клас. Не че бях кой знае колко умен, просто им бях дошъл до гуша и ме изритаха един клас нагоре. А в лагера изведнъж ме превърнаха в талисмана на отряда, в любимото Дуби21 за късмет. Преди всяко учение или стрелба всеки идваше до мен и ме рендосваше зад врата, не злобно, лекичко. Бамбино – така ме нарекоха там и за пръв път имах нормален прякор, а не „Ботуша“ или „Стари дрехи купувам“…
Ето как се срещнахме с Довале там:
Пристигнах в лагера, влязох в палатката да си разопаковам раницата и видях три непознати едри момчета да си подхвърлят във въздуха голяма военна мешка, в която някакво момче пищеше като зверче. Не познавах никого от тях. От нашето училище само мен бяха изпратили в тяхната палатка. Предполагам, че моят военен инструктор, който ни разпределяше по палатките, бе решил, че ще се чувствам в еднаква степен чужд, където и да ме изпрати. Спомням си, че се заковах на входа на палатката и не смеех да помръдна. Не можех и да престана да ги гледам. Тримата младежи бяха само по потници и мускулестите им ръце лъщяха от пот. Момчето в торбата престана да крещи и се разплака, а те само се хилеха и без да продумат, продължиха да си го подмятат един на друг.
Оставих раницата върху леглото, което изглеждаше свободно и бе най-близо до входа на палатката, така че седнах на него с гръб към останалите. Не посмях да се намеся, но и не можех да изляза. В някакъв момент чух силен удар и скочих стреснат. Изглежда, мешката се бе изплъзнала от ръката на единия от тях и бе паднала на циментовия под. Разтвори се и много бързо отвътре се подаде чернокоса къдрава глава. Познах го веднага. Момчетата, изглежда, забелязаха нещо в изражението ми и се разхилиха. Довале вдигна глава в посока на погледите им и се вторачи в мен. Бузите му бяха мокри от сълзи. Срещата ни надхвърляше нашето прозрение и в определен смисъл – нашите възможности. Не направихме и най-малкия знак, че се разпознаваме един друг. И в това отношение, като собствените си негативи, бяхме напълно координирани. Неговият вик заседна в гърлото ми, или поне така го усетих. После се извърнах и с високо вдигната глава излязох от палаткатата, а смеховете на момчетата отекваха след мен.