– Там се оформяха свалки между момчетата и момичетата, с чисто новите хормони, все още в найлонови опаковки, със стискане на пъпките с весел пукот, а в тези отношения аз бях още сукалче, да ви кажа право, едва бях започнал да опипвам себе си, със списания и снимки и такива работи, а относно края все още се намирах в качеството си на наблюдател. Но как се забавлявах в тази роля! Там започнах кариерата си на главен наблюдател на живота.
Той се усмихва, зрителите му се усмихват. Какво им пробутва той тук? Какво пробутва сам на себе си?
Скоро след случайния ни сблъсък в палатката го срещнах отново в столовата. След като спяхме в една палатка, се оказа и че се храним на същата маса, но за мой късмет далече един от друг. Напълних чинията си и се втренчих в нея, но въпреки това видях как съучениците му изсипаха пълна солница в супата, а той я засърба с весела физиономия, като примляскваше шумно, от което те се превиваха от смях. Някой грабна шапката с козирка от главата му и тя запрелита насам-натам през цялата маса, понякога падаше в някоя чиния, докато накрая кацна на главата му и по бузите му потече храна. Той я облизваше с изплезен език. От време на време ми хвърляше празен безучастен поглед.
В края на обяда те натикаха в устата му половин банан и той започна да се чеше по ребрата и да надава крясъци като маймуна, докато се появи командирът на отряда и му заповяда да си затвори устата и да седи мирно.
Вечерта, когато всички бяхме по леглата и лампата бе загасена, момчетата в палатката го накараха да им разкаже фантазиите и мечтите си за някаква съученичка, която била с особено развити форми. Той им разказа. Използва думи, каквито не подозирах, че знае. Но беше неговият глас, беше неговата гладка реч, богатият му речник и развинтеното му въображение. Лежах и не смеех да помръдна, едва дишах, но знаех със сигурност, че ако не беше той, те щяха да се захванат с мен.
Едно от момчетата изведнъж се затича между двете редици легла, като имитираше говора на бащата на Довале, а друг тръгна насреща му и явно трябваше да изглежда като майка му. Завих се презглава с военното одеяло. Момчетата се кикотеха и Довале се кискаше заедно с тях. Гласът му още не беше мутирал и звучеше необичайно звънко и свежо между останалите. Някой подхвърли: „Ако тръгна с Гринщейн по улица „Дизингоф“, ще си помислят, че съм с мацка“, и гръмогласен смях разтресе палатката.
След втората нощ се примолих на моя военен инструктор да ме премести в друга палатка. На третата вечер лежах вече в друго легло и в друга палатка, далече от онази, но още усещах как се тресе брезентът в неговата. На четвъртата вечер ме пратиха караул – да стоя на пост заедно с една моя съученичка, и вече не помислих за Довале.
Той се оказа прав: бях го изтрил.
– Нощем препускаме между палатките и отвсякъде чуваш: „Аааа“, „Оуууу“ и „Махни си ръката, глупак такъв“, „Ама дотук нали може?“, „Пфу, какво ми правиш с езика, бе?“, „Дай си ръката, само го пипни“ и „Ама наистина не мога, днес наистина не мога“, „Майка ми ще ме убие“ или „Как, мамка им, се откопчават всички тези кукички?“, „Леле, майчице, с какво ме изпръска бе, идиот!“ и „Кучко, захвана ми космите с ципа!“.
Публиката сега се полюшва нагоре-надолу върху вълните на смеха. Той все още избягва погледа ми. След минута-две ще се обърне към мен с широка усмивка: Я вижте каква случайност, колко е малък светът! С негова чест съдията Авишай Лазар бяхме там заедно!
На втората сутрин в лагера ме върнаха от стрелбището да си взема манерката, която бях забравил в палатката. Още помня колко ми беше приятно изведнъж да се окажа сам, без шума, крясъците и заповедите, които непрестанно изпълваха пространството, какво облекчение изпитах най-после да съм без него, без мъчението от неговото присъствие. Въздухът беше много бистър и всичко бе изпълнено с безметежна свежест (дори сега, като пиша тези редове, при мен се връща мирисът на вода и сапун от сутрешното миене, който се бе задържал в малките ямки в бетонния под на палатката).
Седнах на леглото си. Входното платнище бе вдигнато и можех спокойно да съзерцавам пустинята, чиято красота ме удивляваше и дори малко ме утешаваше още откакто бях пристигнал там. Помъчих се да изпразня главата си от всички мисли. И тъкмо тогава, може би защото бях свалил гарда, почувствах, че в гърлото ми се надига плач, какъвто никога не бях усещал, много скръбен плач по някаква ужасна загуба, който след миг ще ме повлече необратимо.