Внезапно в палатката влезе Довале. Видя ме и замръзна. После с несигурни крачки се запрепъва към леглото си и се зае да рови в раницата си. Аз потърсих убежище в моята, пъхнах глава вътре и заровичках там. Голямото ридание пресекна веднага. След миг или два, след като не долавях никакъв шум, помислих, че е излязъл, и вдигнах глава. Той стоеше до леглото си, с отпуснати ръце и с лице към мен. Разменихме си тежки мрачни погледи. Устните му потръпнаха, може би понечи да каже нещо. Или да се усмихне, за да си го спомня, да си ни спомня. Изглежда, реагирах с някакво предупредително движение или гримаса на отблъскване, дори на погнуса. Видях как лицето му се сгърчи и потрепери.
И това бе всичко. Когато отново вдигнах очи, той се отдалечаваше от палатката.
– И тогава, на третия ден – кряска той – или може да е било на четвъртия, кой ти помни? Кой въобще помни нещо? Наистина вече спокойно мога да кажа „Светла ѝ памет на паметта ми“, та седим си ние на земята в кръг, под адското слънце, ако има сянка, тя е от лешоядите, дето кръжат и чакат: „Хайде бе, сдавайте се вече“, а нашият очилат инструктор ни обяснява колко е важен камуфлажът или нещо такова. И изведнъж от бараката на командира право към нас тича една войничка, мисля, че беше с чин сержант, туп-туп, тича тя – дребна, но с внушително специфично тегло, униформата ѝ ще се пръсне, краката като сърни, всеки крак сърничка, ха-ха – скромен хумористичен жест към шейсетте години… И след секунда тя вече е до нас, дежурният отговорник още не бе успял да даде заповед „Мирно!“, когато тя, останала без дъх, изтърсва: „Гринщейн Дов в този отряд ли е?“.
И този момент много добре си спомням. Не самата войничка, а острия тон, с който произнесе името му. Бях се отнесъл, не я видях да тича и нейният вик здравата ме стресна. Името му прозвуча толкова изненадващо, че почти подскочих от страх и за малко да кажа, че съм аз.
– И аз, братлета, на мига усетих, че има нещо извънредно гнило. Целият клас, всичките ми добри приятелчета, всички ме сочат с пръст: Ето го! И сякаш ѝ казват: Той е! Вземи го! Него, а не мен! Ако заедно с тези приятелчета се бях оказал в една група за онази селекция, щеше да е много кофти! А сержантката казва: Веднага с мен при командира! И аз издавам едно такова гласче като на скопец: Ама какво съм направил, сержант? Другарчетата се хилят, смешно им е това: Ама какво съм направил, сержант? Започват да ѝ подвикват: Накажи го, че лъска бастуна, че пърди в палатката, портят ме и лъжат, припяват в хор: Гумата в пандиза! Гу-ма-та в пан-ди-за! За да ви стане ясно – в училище ме наричаха Гумата. Защо ли? Колко хубаво, че се заинтересувахте, сладури. Защото тогава имах лунички, сега вече ми изчезнаха, но тогава имах страшно много, да, вярно, някой се изсрал на вентилатора, благодаря ти за оригиналното обяснение, маса деветнайсет…
Той бавно обръща глава към гласа – негов неизменен трик – и се втренчва с безучастен поглед. Управителят на салона включва прожектора над зрителя, който се е обадил, и ни показва дебел мъж с бръсната глава и жълто сако. Довале не откъсва очи от него. Клепачите му са притворени. Публиката се скъсва от смях.
– Добра ти вечер, Тони Сопрано с лимонов крем – заговаря той ласкаво. – Добре дошъл под нашия покрив и ти желая прекрасна „Кристална нощ“. Разбирам, че си пропуснал да си вземеш лекарствата, но тъкмо в тази вечер на моята карма ли си излязъл да се проветриш? Жена му го потупва по гърба и се кикоти със сълзи, но мъжът сумти и отблъсква успокояващата ѝ ръка.
– Не бе, брат – крещи Довале, – няма лошо, казвам ти го с добро! Йоав, дай на човека един шот водка за моя сметка, но не забравяй да сложиш две хапчета клонакс и няколко риталина… Не, не, ти си съвсем добре бе, човек, в края на представлението ще получиш наградата на Ал Кайда за емоционално изразена интелигентност. Не ти се присмивам бе, човек, заедно с теб се присмивам на себе си. Само да ти напомня, че вица за вентилатора вече съм го чувал веднъж-дваж в живота си. Имахме в класа един – ех, как щяхте да си допаднете двамата, беше същият като тебе, същинско копие…
Той прикрива с ръка устата си и прошепва:
– Деликатен като багер и чаровен като срамни части… Не бе, майтап! Смея се, седни де! И всеки път като ме видеше, ама всеки път, цели осем години, мамка му, ме питаше искам ли гума, за да си изтрия луничките. Ето така ми се лепна Гумата, разбра ли? Няма ли тук някой, който случайно да е учил в същото училище? Не? Значи мога спокойно да си продължа да лъжа? Ха, браво! И така, изправям се аз, отупвам пясъка от задника си, ей така, а между другото, бяха почнали пясъчните бури в Негев, които са причината за възникването на ционизма и разпадането на държавата. Та оставям другарите, тръгвам аз след нея и вече знам, че край – всичко това остава зад мен. От онзи първи миг имах усещането, че повече няма да се върна там, че за мен този етап е приключил, а с него, така да се каже, и детството ми.