Той отпива от термоса. В салона отново неясно отекват нервни потропвания. Хората още чакат да разберат накъде ще продължи вечерта. Кредитът, който са му отпуснали, едва капе и е на изчерпване. Усещам реакцията им в тялото си като бързо спадане на захарта в кръвта. Спомням си: миг преди да отговори на войничката и да се изправи, той ме потърси с очи и ми отправи дълъг умолителен поглед. Аз избегнах да го погледна, отвърнах очи.
– Какво си мислех ли? – мънка той на сцената. – Всички днес говорят за добре приети и отхвърлени деца. Искам обаче да попитам тук и сега какъв например е бил Баба Сали22 в класа си? Какво? Не съм ли прав? Защото просто е пред очите ми как на родителската среща учителката се обръща към родителите му: Много съжалявам, семейство Сали, но вашият малък Баба не е добре приет от децата!
– Какво? Не е ли смешно? Виждам, трудна и взискателна публика сте вие, с европейски стандарти. Няма проблем. Ще пробвам от друга страна, която повече ще подхожда на вкуса ви. Ще чуете психологическо прозрение с емоционална окраска. Като малък имах най-точната научна мярка за това кое дете е прието и кое отхвърлено. Наричам този подход метода на връзките. В какво се състои ли? Да кажем, че група деца се връщат от училище. Вървят, смеят се, бъбрят, викат. Деца. Едно от тях спира да си завърже връзките на обувката. Сега, ако групата спре веднага, ама всички! Дори децата, които са били с гръб и не са видели, че се е спрял, останат на място и го чакат, значи е вътре, той няма проблеми, той е приет. Но ако никой дори не е забелязал, че е спрял, и едва в осми клас, например на тържеството по случай завършването, някой попита: Я кажете, какво стана с оня, дето спря да си върже обувките? Да знаете, че оня, това съм аз.
Дребната женица седи на крайчеца на стола, устата ѝ е леко отворена, краката ѝ – здраво притиснати един до друг. Тогава той, както отпива от термоса, я поглежда в очите, а след това най-после поглежда и мен в очите. Продължителен и дълбок поглед. За пръв път, откакто започна да разказва за лагера, ме поглежда право в очите и имам странното чувство, че сякаш е отнел част от огъня от очите на жената и ми го предава с погледа си.
– Така или иначе, вървя аз след войничката, а в главата ми се върти, че или ще ме накажат за нещо, което съм направил – но какво може да съм направил аз, най-невинното дете в целия лагер, най-големият будала… Доброто дете…
Той се усмихва и намига на дребната жена, после веднага ме търси с очи.
– Кажи, другарю съдия, тази дума върви ли още на пазара? Казва ли се още будала? Или е дума само за колекционери?
В гласа и в погледа му няма никаква враждебност и това ме обърква. Потвърждавам, че думата още се използва. Той я произнася с бавен шепот, сякаш на себе си, веднъж, после още веднъж, а аз не устоявам на изкушението и я шепна едновременно с него.
– Или си мисля, че е нещо, свързано с баща ми, кой знае какво го е прихванало, може изведнъж да е решил, че нещо в тоя лагер за предказармено военно обучение не му е по вкуса, че нещо засяга честта му. Или да речем, е разбрал, че този лагер за военно обучение на ученици е към Мапай23, а той винаги се е числил към Бейтар24. Или пък – съвсем логично – е намерил списанията „Бул“ и „Гамад“ с голи мадами зад корниза на щорите в моята стая и ме привиква да ми чете конско. То знае ли човек, с него никога не знаеш откъде ще ти дойде шамарът.
Той стои в самия край на сцената, съвсем близо до първите маси и силно притиска ръцете си под мишниците. Част от зрителите са с лице към него, други са потънали в странно, безжизнено удивление, сякаш са изнемощели да го следват, но въпреки това не могат да се изключат от случващото се.
– И тогава схващам, че тя ми говори, сержантката де. Крачи бързо, говори бързо и ми казва, че веднага трябва да се върна вкъщи, че няма време, че в четири трябва да съм на погребението. Тя не обръща глава към мен, като че ли – знам ли? – се бои да ме погледне, а през цялото време, не забравяйте, пред очите ми е задникът ѝ, който действително е голяма работа. Добре де, това всъщност е друга тема, важна тема – задникът. Кажете ми вие, мъже, с ръка на сърцето, казах на сърцето, тринайсета маса! Между нас казано, срещали ли сте някога жена, която да е доволна от задника си? Виждали ли сте една-едничка такава на земята?