Той продължава да говори. Виждам как устните му мърдат. Как размахва ръце, как се усмихва. Главата ми се изпълва с млечнобяла мъгла.
– Знаете ли го този, за една, дето стои пред огледалото и поглежда назад първо от едната страна, после от другата… Всъщност когато става дума за собствения ѝ задник, жената може без никакъв проблем да си върти главата под ъгъл от триста шейсет и пет градуса. Проверено е! Научно! А това е движение, което в цялата природа го могат само още две неща – слънчогледът и коляновият вал на двигателя. Та тя ей така се извръща…
Той показва, едва не се просва назад върху най-близките до сцената маси. Аз се оглеждам наоколо. Виждам множество дупки. Малки отвори, зейнали в кикот.
– И гледа…Тя изследва…Не забравяйте, че в главата си има приложение „Гугъл Ас25“, което всеки момент ѝ позволява да прави сравнение с големината на задника си, когато е била на седемнайсет. И постепено придобива една такава физиономия, която е предназначена само и единствено за този случай, и тази физиономия на идиш се нарича ендемична, а на иврит – лице като задник. Тогава тя заявява с глас на царица в старогръцка трагедия: „Това е, почва да ми увисва“. Или още по-лошо: „Вече го няма!“. Загрявате ли? Изведнъж заговаря, като че ли е социалната работничка на задника си! Като че ли той, по собствено желание и напълно предумишлено, е излязъл от всички рамки на обществото, отчуждил се е и му е обърнал гръб, превърнал се е в задник маргинал! Още малко, ще си забие иглата с хероин насред площада пред парк „Ацмаут“ в Йерусалим! А ти, мъжки, ако случайно в този момент си в стаята с нея, е най-добре да си траеш! Нито думичка! Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу тебе. Ако ѝ кажеш, че преувеличава, че той е готин и привлекателен, че става за щипане и галене, ще ти се размине: Ти сляп ли си, подлизурко такъв, ти си идиот и нищо не разбираш от жени. От друга страна, ако ѝ кажеш, че е права – свършен си.
Той въздиша, слага точка на анекдота. Кой знае колко пъти го е разправял. Гласът му вече не стига да запълни всички думи, той гълта част от тях. Публиката се смее. Все още се надявам, че не съм чул добре, че не съм доразбрал нещо, че този анекдот му се е изплъзнал, но като поглеждам към дребосъчката медиум, към изкривеното ѝ от болка лице, вече знам.
– Та докъде бяхме стигнали? Чудесна публика сте, кълна се, ще ви взема всичките у дома. Хайде, значи, задникът ѝ е пред очите ми, тя крачи пред мен, аз след нея и не проумявам какво иска от мен, откъде измисли изведнъж това погребение. Въобще никога не бях ходил на погребение, не се беше случвало. Бяхме малко семейство, както резюмирахме и заучихме: мама, татко и син. Никога не сме имали погребение, нямахме и роднини, които внезапно да умрат, само те двамата бяха оцелели от семействата си. Момент, след като стана дума за роднини, това ми напомня нещо. През седмицата писаха във вестника, че учените открили, че от генетична гледна точка най-близкото същество до човека е някакъв абсолютно примитивен сляп червей. Кълна се! Ние с него сме братчета! Но тогава започвам да си мисля, че ние сме черната овца на семейството. Иначе, обяснете ми, защо никога не са ни канили на тържествата им? Той отново замахва с юмрук във въздуха и отбягва въображаем противник. Сред зрителите – внезапна тежка тишина и ми се струва, че онова, което бе казал преди, едва сега започва да прониква в съзнанието им.
– Окей, разбрах, виждам, че се налага да въведа нов маршрут в навигацията. Та докъде бяхме стигнали? Татко-мама-син, никакви роднини, никакви близки, както вече казахме, тихо и спокойно като в Бермудския триъгълник. Е, вярно, че тук-там имаше проблеми, не че на тази възраст се замисляш особено по въпроса, но някак си знаех, че баща ми не е млад човек, че всъщност е най-старият от бащите на всички деца в класа, и знаех, че има захар, страда от сърце и от бъбреци, че пие лекарства, и знаех, а бе това го виждах, както всички го виждаха, че винаги, ама винаги има високо кръвно като оня, как му беше името, а да, Луи дьо Фюнес, когато ситроенът му „Два коня“ не ще да запали. И майка ми, въпреки че беше много по-млада от него, влачеше оттам какви ли не истории. Помислете само, че почти половин година е била затворена в нещо като малка ниша във влака, нещо като килер за бои и масла, където не можеш нито да стоиш, нито да седнеш. Какво ли ѝ е било, и освен всичко това имаше на ръката, всъщност на двете ръце – той обръща към нас китките на мършавите си ръце, – един такъв тънък, кокетен шев, истинска бродерия на вените, висша мода, която ѝ направили в болницата. Много интересно – той се подхилва, – че след раждането ми и двамата получихме следродилна депресия, само дето при мен продължава вече петдесет и седем години. Но извън тези дребни проблеми, каквито сигурно има във всяко нормално семейство, тримата си бяхме горе-долу добре. Та откъде се бе пръкнало изведнъж това погребение?