– Гений съм аз, за бога, от устата ми излизат думи, за които нямам дори представа! Чуйте ме добре, вече поне десет минути споделям категоричното си мнение, че данъците трябва да се определят само и единствено на килограм живо тегло, данък тегло! – още един поглед в моята посока, изненадан и почти уплашен поглед, който се опитва да открие в мен слабичкото момче, което е познавал. – Какво по-справедливо от това, кажете? Най-обективното нещо на този свят! И той отново вдига ризата си до брадичката, но този път я навива нагоре с бавно сладострастно движение и разкрива пред очите ни хлътнал корем с белег напряко, тясна гръд със страховито изпъкнали ребра и с опъната върху тях изпръхнала кожа, осеяна с ранички. – Може да е според броя на гушите, както казахме, но си мисля, че може да се въведе и стъпаловиден данък. Ризата му още е навита. Някои вперват недоверчиви погледи, други извръщат лице, във въздуха се разнасят слаби подсвирквания. Той проследява реакциите с нескриван, почти жаден интерес. – Аз настоявам за прогресивен данък тегло. С преценка и начисления съгласно паласките на корема, съобразно шкембето, задника, кълките, целулита, циците на мъжете и онова, дето виси на жените на ръцете тук горе! И хубавото в моята система е, че няма място за такива или онакива тълкувания. Надебелял си – плащаш! Най-после той смъква ризата си надолу. Убийте ме, но аз все пак не проумявам каква е логиката да се събират данъци от онези, които печелят пари. Каква е логиката? Слушайте, Натания, и ме чуйте добре: данъци трябва да се взимат само и единствено от оня, за когото държавата разполага със стабилно подозрение, че му е добре, че се усмихва на себе си, че е млад, че е здрав, че е оптимист, че чука нощем и си свирука денем. Само от тези гадове трябва да се взима, като безмилостно им се одират кожите!
Повечето зрители ръкопляскат възторжено, но неколцина от тях, по-младите в залата, свиват устни като шимпанзета и викат „Уууу“. Той бърше потта от челото и бузите си с червена кърпа, огромна кърпа като на циркаджийски палячо, и оставя двете групи да се надвикват за голямо удоволствие на всички. През това време успокоява дишането си и като засенчва с длан очите си, отново търси погледа ми, продължава да упорства да улови погледа ми. И ето – погледите ни припламват едновременно и се надявам, че никой освен нас двамата не го е забелязал. Ти дойде, казва погледът му, виж какво направи с нас времето, ето ме пред теб, но не смей да ме съжаляваш.
И веднага се извръща, вдига ръка, успокоява публиката:
– Какво? Не чух, говори по-високо, ти от девета маса, да, само ми обясни преди това как го правите, защото аз все не успявам да го схвана… Как какво? Номерът със събирането на веждите! Не, моля те, разкажи, да не ги зашивате една за друга? Да не е нещо, което изучавате в тренировъчния лагер на общността? Изведнъж той се изпъва в стойка „мирно“ и запява с цяло гърло: Два бряга има река Йордан! Единият е наш, и другият също! Баща ми, господа, беше от ордена на Жаботински3, чест и почитания! От няколко маси се разнася силно недоволно тропане. Той го прекъсва с нехаен жест: Говори, девета маса, говори спокойно, разговорът е за моя сметка. Какво каза? Не е шега, Гаргамел, наистина имам рожден ден, точно сега, почти в същия този час в старата болница „Адаса“ в Йерусалим майка ми Сара Гринщейн ме е родила в мъки! Не е за вярване, нали? Жената, която според твърденията ѝ, ми е желаела само доброто, все пак ме е родила! Не, само помислете колко дела и затвори, колко разследвания и криминални сериали има за убийство, но не съм чувал да има дори едно дело за раждане! Нито за предумишлено раждане, нито за раждане от нехайство, за раждане погрешка или дори за подстрекателство към раждане! И помнете, че тук става въпрос за престъпление, жертва на което е малолетен! Той отваря широко уста и си вее с ръка пред лицето, сякаш не му достига въздуха. – Има ли съдия в залата? Или адвокат?
Аз се свивам на стола. Не позволявам на погледа му да ме улови. За мой късмет три млади двойки, които седят недалече от мен, му правят знаци с ръце. Оказва се, че са студенти по право в един от колежите.
– Вън! – реве той със страшен глас, като размахва ръце и крака, а публиката ги освирква. – Веднъж ангелът на смъртта отива при един адвокат – крещи той задъхан – и му казва, че е дошъл да го прибере. Адвокатът плаче и хленчи: Но аз съм едва на четиресет! Не и според часовете, за които си взел пари от клиентите си! Бърз прав десен, пълно завъртане на един крак около себе си, студентите се хилят най-високо от всички.
– Сега по въпроса за майка ми. Изражението му става сериозно. Моля за цялото ви внимание, дами и господа съдебни заседатели, защото иде реч за решение от капитално значение. Злите езици твърдят – само цитирам, – че когато са ѝ дали да ме вземе на ръце веднага след раждането ми, тя се усмихвала, дори може да се е усмихвала от щастие. Не ми се вярва, казвам ви, злоумишлени слухове и груба клевета! Публиката се смее. Изведнъж мъжът пада на колене до ръба на сцената и свежда глава: Прости ми, мамо, омърсих те, предадох те, пак те продадох заради единия майтап. Кучка на публиката съм аз и нямам оправяне… Той скача и се изправя на крака. От бързината изглежда му се завива свят и залита.