Публиката, която през последните минути полека-лека се бе смълчавала, съвсем утихва. Бездушните лица се мъчат да останат безучастни. Може би и аз изглеждам така от сцената.
– Та докъде бяхме стигнали? Не ми напомняйте, аз сам! Знаете ли на моята възраст какво е обратното на забравям?
Слаби подвиквания от публиката:
– Помня!
– Не! Записвам си! Значи войничка, сержантка, задник, влак, бродерия. Та вървя аз след нея, вървя бавно, още по-бавно, мисля си какво ли може да бъде, сигурно е грешка, защо точно мен ще пращат на някакво си погребение? Защо не избраха друго момче?
Той говори бързо, задъхва се от усилието. Главата му е сведена, ръцете се напъхват още по-дълбоко под мишниците. Струва ми се, че леко трепери.
– И така, аз вървя и предъвквам мислите си по-бавно и по-бавно, и по-бавно и не разбирам, и не разбирам, и не разбирам, и тогава изведнъж подскачам и се обръщам на ръце с главата надолу. Тръгвам на ръце след нея, пясъкът е адски горещ, пари ми на дланите, няма страшно, добре че ми пари на дланите, така не мисля, от джобовете ми се ръсят разни неща – дребни пари, жетони за телефон, дъвки, неща, които татко ми е пъхнал за из път, малки изненади, винаги ми тикаше по нещичко, особено след пердах. Няма значение. Ходя бързо, тичам. – Той вдига ръце над главата си, имитира как крачи с тях във въздуха, а аз забелязвам – те наистина треперят, пръстите му треперят. – Кой ще ме открие, когато съм с главата надолу, кой ще ме хване?
В салона – мъртвешка тишина. Струва ми се, че дълбоко в себе си хората се опитват да проумеят как – с помощта на каква ловкост на ръцете, затваряне на очите или някаква магия – от мястото, където са били преди броени минути, са се оказали въвлечени в тази нова история.
И аз съм така. Сякаш подът под краката ми се е продънил.
– А тя, войничката де, изведнъж усети нещо, може би забеляза обърнатата ми сянка на земята, извърна глава и изкрещя: Полудя ли, ученико – но изкрещя приглушено, с тих глас, – веднага на мига се изправи на крака! Откачи ли? Да вършиш щуротии в ден като този?
– А аз – нищо, тичам край нея, пред нея, зад нея, с пришки на дланите, издрани от тръни, камъни, чакъл, но не се изправям. Какво ще ми направи, нищо не може да ми направи, като съм с главата надолу. А така няма мисли, главата е пълна с кръв, ушите бучат. Няма мозък, няма кой да мисли, няма „от къде на къде ще ми крещи така и какво значи в ден като този“.
Той пристъпва много бавно по сцената, ръцете с обърнати длани все още са във въздуха, стъпка след стъпка, върхът на езика му се подава между устните. Големият бакърен съд зад него прихваща тялото му, всмуква го в извивките си и го раздробява на вълни-на вълни, докато той се откъсва и се измъква от тях.
– Между другото, така наопаки виждам и другарите си, седят си където бяха, слушат си урока, заучават какво е камуфлаж, което е много полезен занаят в живота, дори не извръщат глави да видят какво става с мен, това е то мярката за връзките, за която споменахме. Виждам ги как се отдалечават от мен, но знам, че всъщност аз съм този, който се отдалечава или в крайна сметка аз и те се озоваваме далече един от други.
В Лиора, моята съученичка, с която бяхме дежурни на северния пост на лагера в нощта преди онази сутрин, бях лудо влюбен почти от две години, но дотогава не се бях осмелил дори да я заговоря. Довале знаеше, че съм влюбен в нея. Той бе единственият човек на света, с когото бях говорил за това. Единственият, който знаеше как да ме подпитва и всъщност да изкопчи с неговите всепроникващи сократовски въпроси признанието, че я обичам. Че именно това е чувството, което ме измъчва, когато съм до нея, и то ме прави още по-мрачен и наежен. В онази нощ, там на пост в три преди разсъмване, аз се целувах с Лиора. За пръв път докосвах тялото на момиче. Свършваха годините ми на самота в класа и в училище и започваше, така да се каже, моят нов живот.
Ала и той стоеше на пост с мен. Тоест разговарях с нея така, както говорех с него. Както той ме бе научил по време на нашите разговори уоки-токи. Бях отличен ученик: още щом застанахме на пост, я попитах за родителите ѝ, как са се срещнали, после за двамата ѝ по-малки братя. Тя се изуми, загуби равновесие. Разговорих я търпеливо и настойчиво, с много хитрост, докато полека-лека ми разказа и за големия си брат – аутист, който е настанен в медицинско заведение, а родителите ѝ избягват въобще да го споменават. Бях обучен и отлично подготвен за тази среща: умеех да разпитвам и умеех да изслушвам. Лиора разказваше и плачеше, когато я разсмях, тя се засмя през сълзи, а аз я галех, прегръщах и целувах сълзите ѝ. Там с мен присъстваше някаква измама и дори днес ми е трудно да проумея всички онези увъртания. Някаква шмекерия, типична за досадна конска муха. Усещах, че се уповавам на предишния Довале, когото познавах и харесвах, и го съживявам в себе си за тези мигове с Лиора, дори го оставям да се лее от устата ми. И с абсолютно хладнокръвие осъзнавах, че веднага след това отново ще го изтрия.