Онази сутрин, когато седях с целия отряд върху пясъка на терена и сержантката дойде да го извика, бях като пиян. Пиян от любов, от чувството за избавление, от недоспиване. Видях го как се изправя и тръгва след сержантката и дори не се запитах накъде го водят. После изглежда отново бях потънал в блянове за Лиора, за невероятната мекота на устните и на гърдите ѝ, за нежния пух на подмишниците ѝ, а когато вдигнах отново очи, видях, че той ходи на ръце след сержантката. Никога преди това не го бях виждал да ходи така и дори не можех да си представя, че е способен на това. Той ходеше бързо и с лекота и заради голямата жега, от която въздухът трептеше, изглеждаше така, сякаш тялото му пръска безброй малки вълнички. Беше удивителна гледка. Той ми се стори изненадващо свободен, радостен, разпръскващ наоколо си въздушни трептения, сякаш бе преодолял законите на земното притегляне и отново бе станал самият себе си. Обичта ми към него буквално ме заля и мъчението от последните дни внезапно изчезна, сякаш никога не е било.
Само за миг.
Не можех да издържа това. Него и неговата обърнатост. Отвърнах очи – помня добре това движение – и отново потънах в онова ново за мен опиянение.
– Двамата тичаме, тя така, аз с главата надолу, пред очите ми препускат тръни, пясък, табели и ето я вече пътеката с варосани камъни, водеща към бараката на командира. Още отдалече чувам отвътре викове: – Ти ще го откараш, и то още сега! На майната му ще го откарам аз! Това е заповед – да го откараш до четири на погребението! Тази седмица три пъти пътувам до Беер Шева и обратно! И тогава чувам още един глас, който веднага познах, че е на старши сержанта на лагера, наричахме го Айхман – по онова време много разпространен в страната прякор за неспособни на съчувствие хора, – и той също крещи, но гласът му надвиква всички останали: Но къде, мамка му, е момчето? Къде е сирачето?
Той извинително се усмихва. Ръцете му висят покрай тялото.
Аз впивам очи в масата. В дланите си. Не знаех.
– Ръцете ми омекват като масло. Падам и лежа по лице в пясъка. Лежа си така и си лежа, не знам колко време. Когато успявам малко да се надигна, виждам, че съм сам. Представяте ли си картинката? Моя милост размазан на пясъка сред пустинята, войничката отдавна я няма, избягала е дебеланката, сладураната танк на добрите дела, макар да се обзалагам, че не е държала плакат с лика на Януш Корчак над леглото си.
Не знаех. Не си представях дори. Откъде можех да знам.
– Елате сега, скъпи ми натаниянци, бъдете с мен, имам нужда от ръката ви. Пред мен има дървена стълба, която води към кабинета на командира, над мен адско слънце и лешояди, около мен седем арабски държави, жадни за кръв, а ония вътре си крещят един на друг като полудели: – Ще го откарам само до Беер Шева, оттам за Йерусалим да го поеме комендантството! Добре бе, дегенерат, наду ми главата, вземи момчето и тръгвай, че няма време, хайде бе, потегляй, ти казах!
Хората се поизправят в столовете си и отново внимателно поемат въздух. Разказът ги разбужда, както и обновената енергия на разказвача, оживените му жестове, имитациите на отделните гласове и различните говори.
Довале на сцената незабавно усеща новото веяние и раздава широки усмивки. От вътрешността на една усмивка цъфва друга и се разпуква като сапунен мехур.
– Та надигам се аз от пясъка и чакам, вратата на командирската стая се отваря и към мен слизат червените издути обуща на старши сержанта, а той ми вика: Ела, драги, моите съболезнования – и протяга и ми стиска ръката. Майчице, старши сержантът ми подава ръка! И подсмърча така, тоест проявява мъка-наклонена черта-кисело съчувствие. Рухама вече ти е казала, нали? Много съжаляваме, драги, това никак не е леко, особено на тази възраст. Но да знаеш, че си в добри ръце, ще те откараме дотам като по часовник, а сега трябва да тичаш да си събереш нещата.