Той спира, за да си накваси гърлото. После си избърсва очилата с края на ризата, краде от себе си няколко секунди почивка. Най-после моите тапас пристигат. Оказва се, че съм прекалил с поръчката – това количество ще стигне за двама. Не обръщам внимание на погледите. Знам, че не е време за подобен банкет, но имам нужда да си възстановя равновесието – подноси с емпанадас и пържена барбуня, севиче и мариновани гъби. Оказва се, че пак съм поръчал нещата, които тя обичаше, на мен те несъмнено ще ми предизвикат киселини, но тя се смее и казва, че няма как, и това е нещо като среща. Омитам всичко и се вкисвам, не ми ли стига – заявявам ѝ с пълна уста, – не ми ли стига тази игра на „като че ли“ с тебе, на пинг-понг с един играч, и това, че сега трябва да съм тук сам и да слушам историята му. Ти и новото ти гадже – ѝ казвам и за малко да се задавя с уасаби, което ми щипе в носа и ми изкарва сълзи от очите. А тя незабавно сменя маймунската си усмивка с другата за милион долари, преструва се и ми се оправдава: Нищо подобно… Смъртта още не ми е истинско гадже, само приятел, или най-много еднократна свалка.
– Та за какво говорехме? – мърмори той. – Докъде бяхме стигнали? А да, за майка ми. Тя нищо не знаеше да прави, нищо като домакиня, нищо като майка. – той ръмжи и ми се струва, че с неочакван остър завой тръгва по някаква странична пътека в паметта си. – Нито да пере, нито да глади, камо ли да готви. Мисля, че през живота си не бе направила дори едно бъркано яйце. А баща ми – той правеше това, което никой мъж не прави. Да бяхте видели как бяха подредени пешкирите в гардероба – изравнени до милиметър, и как бяха надиплени гънките на пердетата, а как блестеше подът. – челото му се набръчква и веждите му се събират в една линия. – Дори фланелките и гащите ни гладеше, на тримата. Чуйте сега нещо, което ще ви разсмее…
– Искаме да се смеем на вицове! – провиква се невисок мъж с много широки плещи от една от страничните маси. Пригласят му и други: – Какво става с вицовете? Къде са? Какво става тук? Какви са тези глупости?
– Само секунда, брат, сега ще пристигне нова пратка, но това ще ти хареса, гарантирам! Исках само, какво всъщност исках… Обърках се, ти ме обърка, слушай, мъжки, слушай хубаво, такова нещо не си чувал. Баща ми имаше договор с един магазин за обувки на улица „Яфо“, знаеш ли я улица „Яфо“ в Йерусалим? Ха браво, познаваш широкия свят! Те му даваха да лови бримки на найлоновите чорапи на жените от кварталите Меа Шеарим и Унгарин. Още един стартъп бизнес на господин Пипи Дългия чорап, още един начин да докара няколко гроша допълнително. Този човек, кълна ви се, можеше да продаде обувки и на рибите.
Слаби смехове в салона. Широкоплещестият мъж не се включва. Довале избърсва потта от челото с опакото на ръката си.
– Слушай сега, той носеше оттам всяка седмица чорапи с бримки, ама количества – четиресет, петдесет чифта всеки път, и той я научи да лови бримки, дори това знаеше да прави, разбираш ли? Да лови бримки на найлонови чорапи, представи си само…
Сега той говори единствено на ниския широкоплещест мъж. Протяга едната си ръка в умолителен жест, просещ милост:
– Изчакай секунда, брат, ей сегичка ще си получиш твоя виц, топъл, направо от фурната, идва вече… Баща ми ѝ купи специална игла с една такава малка дървена дръжка. Бога ми, как всичко ми се връща в главата, как ми припомни всичко това, мъжки, да си жив и здрав… Тя нахлузваше чорапа върху ръката си и с иглата захващаше нишките една след друга, бримка след бримка и готово, няма бримки. Часове наред работеше така, понякога по цели нощи, бримка след бримка – последните изречения той избълва почти без да си поема въздух, бори се да стигне до края, преди да се е изчерпило търпението на публиката и на широкоплещестия. В салона настъпва тишина. Тук-там някоя жена се подсмихва, може би на далечния спомен за някогашните найлонови чорапи. Но никой не се смее.