– Я вижте как изведнъж си спомних това. – той извинително се подхилва.
Насред тишината изръмжава мъжки глас:
– Я кажи, приятел, в крайна сметка тази вечер ще има ли тук стендъп, или няма да има?
Това е мъжът с бръснатата глава и жълтото сако. Знаех си, че пак ще се появи. Другият мъж, с невероятно широките рамене, го поощрява със сумтене. Още няколко гласа ги подкрепят. Други, по-малко и предимно на жени, се опитват да ги смълчат, но мъжът в жълто се обажда:
– Не бе, нали уж дойдохме да се посмеем, а все едно отбелязваме деня в памет на Холокоста. Но този и с Холокоста си прави майтап.
– Прав си, прав си, брат, извинявай. Милост! Ще получиш компенсация, не съм си помислял друго, естествено, сега ще ви разкажа виц. Отива един на гроба на баба си в деня на годишнината. Няколко метра по-натам вижда мъж, седнал до един гроб, плаче и вика: Защо, защо? Защо ти трябваше да умираш? Защо те взеха? Какво струва животът без тебе? Проклета смърт! След няколко минути внукът не може да се сдържа повече и се приближава. Извинете за безпокойството, господине, но наистина ми се къса сърцето, като ви гледам. Не съм виждал досега толкова дълбока скръб. Може ли да попитам кого жалите? Син ли ви беше? Или брат? Мъжът го поглежда и отвръща: От къде на къде? Беше първият мъж на жена ми.
Cилен смях сред публиката, наистина прекален за такъв анекдот, тук-там неуверени аплодисменти. Трогателно е да се види как хората се силят да му помогнат да спаси представлението.
– Чакайте, има още! Разполагам със запас до полунощ! – той се развеселява и очите му бързо се стрелкат из салона.
– Един се обажда на свой съученик от гимназията отпреди трийсет години и му казва: Имам билети за утре за финала за националната купа, искаш ли да идем? Приятелят се учудва, но билет за финала си е билет за финала. Съгласява се, отиват, сядат, прекрасни места, супернастроение, кефят се, крещят, псуват, правят вълна, футбол на ниво. През полувремето приятелят пита: Кажи, мъжки, трябва да те попитам, не можеше ли да предложиш билета на някой по-близък от мен, на някой роднина? Не, отвръща оня. А не искаше ли, знам ли, да вземеш жена си? Жена ми умря, отговаря оня. Аа, казва съученикът, съжалявам да го чуя, но нямаше ли някой по-близък приятел? Някой колега? Опитах, казва оня, повярвай ми, че опитах, но всички предпочетоха да идат на погребението ѝ.
Публиката се смее. Поощрителни викове се носят към сцената, но широкоплещестият слага ръце от двете страни на устата си като фуния и крещи пронизително: – Стига с тия погребения! Дай малко живот! Неговият крясък също предизвиква вълна от ръкопляскания и доста насърчителни викове. Довале се взира в публиката и аз имам чувството, че през последните минути, въпреки всичките му вицове и фойерверки, той не е изцяло тук. Лицето му все повече се обръща навътре и той сякаш действа по-бавно, а това не е хубаво, така той лесно ще изпусне публиката, ще провали цялата вечер. А сега няма и кой да бди над него.
– Стига погребения ли каза, братле? Прав си, праведнико, вземам го под внимание, брат, веднага ще се поправя, още в движение. Слушай, Натания, хайде да не бъдем толкова тежки, но все пак съм длъжен да ви разкажа нещо лично, дори интимно, нали вече си станахме близки, само усили климатика, Йоав, че ще се задушим тук!
Публиката ръкопляска в знак на възторжено съгласие.
– Та преди представлението се поразходих из града, набелязвах си маршрути за бягство, в случай че решите да ме смъкнете от сцената – той се подхилва, но усмивката му е тежка, като че ли влачи топуз след себе си, и всички ние го усещаме. – Изведнъж виждам старец, може би на осемдесет, съсухрен целият, спаружен, седи на пейка на улицата и плаче. Старец плаче – как да не идеш до него, току-виж е в настроение да си промени завещанието? Приближавам се предпазливо и го питам: Защо плачете, господине? Как да не плача, отвръща ми старецът, преди месец срещнах една трийсетгодишна – хубава, секси, да се побъркаш, влюбихме се, събрахме се. Супер, казвам му аз, какво му е лошото? Слушай, продължава старецът, оттогава всяка сутрин започваме деня с два часа щур секс, после тя ми прави сок от нар за желязо, а аз отивам в поликлиниката. Връщам се, правим щур секс и тя ми прави спаначена запеканка за антиоксиданти. Следобед отивам да играя карти с приятелите в клуба, връщам се, правим щур секс през нощта. И така ден след ден… Звучи чудесно, казвам му, дай боже всекиму. Но защо плачете? Старецът се замисля за миг и ми казва: Ама не помня къде живея…
Вълна от кикот се издига от публиката. Той го преценява, както човек би преценявал не се ли клати камъка в потока, на който се кани да стъпи. И още преди да заглъхнат последните смехове, той се нахвърля отново: