– С една дума, пътуваме, шофьорът мълчи. Дори името му не знам. Гледам го отстрани. Слаб младеж, леко прегърбен, с огромен нос и големи уши, а лицето му осеяно с младежки пъпки чак до шията. Има много повече пъпки от мен. Не си говорим. Той ми е ядосан до смърт заради пътуването, което са му натресли, а аз, естествено, също не говоря, какво ли пък мога да кажа. Навън навярно е четиресет градуса, целият съм вир-вода. Шофьорът пуска радиото, няма обхват – шум, пращене, само извънземни радиопредаватели, – и тук той изненадващо започва да имитира бързо сменящите се предавания на неведоми станции – смесица от иврит и английски, части от изречения и думи, откъслеци от песни: „Йерусалим от злато“, „Джони ис де гой фор ми!“26; Итбах ал яауд!27; „Мехепце менемце“28; Дори тътенът на оръдията няма да ни откаже от нашия стремеж за мир!; „В Джумалан живее старият Машиах“; Още днес си купи чорапите „Мерси“; Храмовият хълм е в ръцете ни, повтарям: Храмовият хълм е ръцете ни!
Публиката се смее доволна. Довале отпива от термоса и същевременно ми отправя въпросителен поглед, пълен с очакване. Сякаш ме пита какво е мнението ми дотук за неговата история или може би за цялото му шоу. Но аз, воден от глупав инстинкт за самосъхранение, веднага сковавам лице, изтривам от него всякакво изражение и извръщам очи, а той отстъпва назад, сякаш съм го ударил.
Защо постъпих така? Защо му отказах подкрепата си в този момент? Дано да знаех. Толкова малко разбирам сам себе си, а в последните години – все по-малко и по-малко. Като нямам с кого да си говоря, като я няма Тамара настоятелно да разпитва, да разследва, да рови, вътрешните канали също се запушват. Спомням си колко ми беше сърдита веднъж, когато бе дошла в съда да ме гледа по делото срещу баща, злоупотребявал с дъщеря си. Лицето ти не изразяваше нищо, нападна ме тя по-късно у дома. Момичето си изля душата пред тебе и те гледаше умолително, очакваше да ѝ дадеш поне малък, мъничък знак за подкрепа, за разбиране, само един поглед, който да ѝ каже, че сърцето ти е с нея, но ти…
Обясних ѝ, че точно такова трябва да е изражението ми в съда. Дори вътрешно да кипя, не бива да показвам абсолютно нищо, преди да съм обявил решението си. Със същото каменно лице, с което изслушах момичето – продължих да ѝ обяснявам тогава – изслушах после и баща ѝ, докато излагаше версията си. Правосъдието трябва да изглежда като правосъдие – продължих, – а на емпатията си към момичето ще дам израз в съдебното решение, можеш да бъдеш сигурна. Но тогава, каза Тамара, ще е късно за онова, от което се е нуждаела, докато разказваше онази ужасна история. – и тя ми хвърли странен поглед, какъвто никога преди това не бях виждал в очите ѝ.
– И сега каква е работата, Натания? – той влага веселост в гласа си, но ми е съвсем ясно, че се мъчи да превъзмогне удара, който му нанесох, а аз не си намирам място от ярост към самия себе си. – Ах, Натания – въздиша той, – вечният пасторален град, наистина за мен е удоволствие да си споделям тук с вас. Е, докъде бяхме стигнали? А, да, шофьорът, та започвам да усещам, че му е малко неудобно от това как се бе отнесъл с мен, и търси начин да ме заговори. А може и просто да му е скучно, да му е горещо, да му е досадно от мухите. Но аз, какво имам аз да говоря с него? А и не знам дали той знае. Дали са му казали нещо за мен? Дали, докато е бил в кабинета на командира заедно със старши сержанта, са му казали? И да кажем, че той знае, да приемем, че знае, аз обаче не знам как да го попитам. А освен това не знам дали въобще сега съм готов да ми кажат, особено като съм сам, без мама и татко…
В този момент настъпва експлозията. Мъжът с голата глава и жълтото сако удря по масата с длан с разперени пръсти, удар след удар, бавно, с втренчени в Довале очи и с безизразно лице. За миг целият салон се вцепенява около него, само той се движи. Само неговата ръка. Удар. Затишие. Удар.
Минава цяла вечност. Полека-лека от края на салона срещу него се надига боязливо недоволно шушукане, но той си продължава своето: удар, затишие, удар. Набитият широкоплещест мъж се присъединява към него със свит юмрук и едва не разцепва масата с ритмичните си трясъци. Главата ми изведнъж пламва, кръвта ми се качва в нея. Що за типове са тези!
Двамата се окуражават с погледи. Нямат нужда от повече. Шушукането около тях се превръща във врява. Още няколко маси ентусиазирано ги подкрепят, малцина са против, повечето не смеят да се определят. Лек мирис на пот се разнася из приземното помещение. Усилва се и миризмата на парфюмите. Управителят на салона се изправя безпомощен.