От всички страни се носят спорове между масите: „Но той през цялото време вмъква вицове, през цялото време! – чувам да твърди някаква жена. – Аз внимавам, следя го изкъсо!“ „Стендъп не значи само вицове! – подкрепя я друга. – Понякога се разказват и смешни истории от живота!“ „Истории, истории, но няма поанта!“, крещи някакъв мъж, не млад, на моята възраст, на когото се обляга госпожа с неестествен загар.
Довале се извръща с цялото си тяло към мен и ме гледа.
В първия момент не разбирам какво иска от мен. Той стои с отпуснати ръце в края на сцената, не обръща внимание на безпорядъка наоколо и ме гледа.
Гледа мен, който преди миг му затръшнах вратата в лицето. Още се надява, че ще направя нещо за него. Какво мога да направя? Какво може да се направи срещу тях?
И веднага ми хрумва какво можех някога, помислих си за властта, която притежавах именно срещу такива. Решителната сила на един мой жест, на едно изречение при произнасяне на присъдата. Чувството за царственост, което не смеех да призная дори пред себе си.
Шумът и крясъците се засилват. Почти всички седнали в салона участват в данданията, във въздуха назрява усещането за предстоящо сбиване, а той стои все така неподвижен и ме гледа. Той има нужда от мен.
Много време мина, откакто някой е имал нужда от мен. Трудно е да опиша силната изненада, която изпитвам. И неистовия страх. Първо получавам пристъп на необуздана кашлица, после се облягам напред и отблъсквам масата, изправям се и стоя, но нямам представа какво възнамерявам да направя. Може би възнамерявам да изляза, да се махна, та какво търся на това място с цялата тази простотия, трябваше да изчезна оттук още преди час, но тези двамата ще строшат масите от удряне, а тук е Довале, и аз се чувам да крещя: Оставете го най-после да си разкаже историята.
Хората в салона млъкват и ме гледат със смесица от удивление и страх – разбирам, че съм изкрещял по-силно, отколкото съм възнамерявал. Много по-силно, както изглежда.
Аз съм на крака. Като вкопан. Чувствам се като актьор в мелодрама, очакващ някой да му подскаже следващата реплика. Никой не ми я подсказва. Няма охранители в салона, които да се изпречат между мен и публиката, няма алармен бутон под масата и това не е светът, в който се наслаждавах на разходка по улицата като един от многото, но знаех, че само след минути ще се озова на място, на което от мен ще зависят съдбата и животът на други хора.
Наоколо още цари безмълвие. Дишам прекалено тежко, но не мога да се овладея. Втренчени в мен погледи. Знам, че видът ми малко лъже – не само едрата ми фигура, но и високото изпъкнало чело създава такова впечатление, – но не съм толкова голям герой, че да поема последствията от крясъка си, в случай че нещата наистина се усложнят.
– Оставете го да си довърши историята! – казвам отново, този път бавно, като наблягам на всяка дума, която изстрелвам в помещението, а главата ми се накланя в странна поза, знам, изглеждам нелепо, но все пак оставам така и за миг си спомням какво е усещането да съм цялостен, за да съществувам. Да бъда.
Мъжът с жълтото сако се извърта на стола и се обръща към мен:
– Няма проблем, господин съдия, с цялото ми уважение, аз съм с вас. Но искам още сега той да ми каже каква е връзката между всички тези шибани приказки и моите двеста и четиресет шекела, които хвърлих тук тази вечер? Това не е ли нарушение, ваша чест? Не ви ли мирише на умишлено заблуждение в рекламата?
А Довале, чиито очи още блестят от братска благодарност към по-големия брат, който се е хвърлил да го спасява, се намесва насред изречението:
– Има връзка, душа, и още каква! Сега започва да е още по-свързано, подписвам ти се, досега това беше само загрявка, разбра ли ме? – той отправя към него усмивка като между мъже, която не му се удава, а само кара другият да отклони очи, сякаш е видял кървяща рана. – Слушай сега, брат ми, аз облягам глава на прозореца, но това е прозорец на войската, казионен, което означава, че той не се затваря докрай, а от друга страна, не се и отваря докрай, стъклото е запецнало по средата на прозореца и трепери, направо щурее – трррррр! Адски шум, дори бормашина, която пробива железобетон, не вдига такъв шум, но аз инстинктивно облягам глава на стъклото и след миг то ми размътва мозъка – трррррр! Аз съм в компресор! В миксер! Трррррр! Трррррр!
Той показва на публиката как обляга глава на прозореца. Главата му започва да се тресе, отначало бавно, после по-бързо и по-силно и тогава се разтреперва целият – изумително зрелище: чертите на лицето му се разбъркват, израженията му стремително се сменят като на размесвани в колода карти. Всички части на тялото му също подскачат и пърхат, той се мята по сцената, хвърля се от единия до другия край, просва се на пода като парцалена кукла, диша тежко и на моменти добавя по някой спазъм, причинен от внезапна конвулсия на ръка или крак.