Публиката се смее, водачите на бунта срещу него също се подхилват, почти пряко волята си, и дори дребосъчката медиум се усмихва изумена с полуотворена уста, през която надничат дребните ѝ зъби.
– Направо от небето ми дойде това трррррр – обяснява на публиката, като става от пода, изтупва ръцете си от прахта и се усмихва сърдечно и безпомощно на мъжа в жълто, а после и на широкоплещестия. Тези двамата все така отказват да се предадат и на лицата им отново се изписва предишното изражение на недоверие и насмешка.
– Трррррр! Не мога да мисля за нищо, не усещам нищо, всяка мисъл се разпада на парчета, пюре от мисли съм аз, трррррр! Той повдига рамо в посока на дребната жена, а тя се стряска и се разсмива силно, перлени сълзи се стичат по бузите ѝ. Неколцина от присъстващите го забелязват и изглеждат доволни от това малко чудо. – Мъниче – казва ѝ той, – сега си те спомних. Вие живеехте над вдовицата с котките.
Тя цялата засиява.
– Нали ти казах.
– Но и шофьорът не е вчерашен! Крещи, натиска с крак, размахва високо ръка като Елвис. Та този трик със стъклото на прозореца той го знае от всичките си пътници, всички му правят шоуто с тоя прозоречен паркинсон. И ме заговаря, все едно нищо, сочи ми другите коли по пътя: ето „Д-200“, пътува за Шивта, това е „Рио“, носи продоволствие на Първа учебна база, а това е „Студебейкър Ларк“ на комендантството на Южния военен окръг, Моше Даян имаше същия по време на войната. Я виж, тоя знае кой съм, присветва ми с фаровете.
– А аз какво мога кажа, аз – нищо. Мълча. Той се опитва да ме подхване по друг начин и ми подхвърля: – Какво, просто така дойдоха да ти кажат ли? Аз – нищо, трррррр… Миксер за мисли. За половин секунда накълцва въпроса му на парченца, каша, пюре от мозък. И изведнъж ми изниква баща ми с неговия локшен29. Не знам защо точно тази картинка ми се появи, дайте ми секунда, окей? Много странно все пак, че изведнъж ми се привидя баща ми с този локшен, защо според вас ми се яви? Може би не беше за добро? Знам ли. Още по-силно стискам очи, още по-силно си блъскам главата в прозореца. Най-добре ми е сега да не мисля, да не мисля за нищо, да не мисля за никого. – Той се хваща с две ръце за главата, тя се тресе между тях и същевременно той с пълен глас крещи срещу нас, сякаш се опитва да надвика шума от мотора и от прозореца:
– Това, Натания, го схванах още в първия миг – че сега трябва да сваля шалтера на мозъка! Че не е добре за мен да мисля за него! А и за баща ми не е добре, изобщо за никого не е добре да е сега в мозъка ми…
Той ни отправя широка спокойна усмивка и както обикновено, разперва ръце за прегръдка. Публиката, не цялата, се смее, малко объркана. Аз му се усмихвам с всички мускули на лицето си. Не знам дали той вижда усмивката ми. Аз го запасявам за предстоящия му път. Колко слаби са изразните средства, които ни предлагат лицата ни!
– Добре де, какво общо има тук тоя локшен? Добре че попитахте! Чудна публика сте вие! Загрижена и чувствителна! Слушайте, трябва да чуете това! Веднъж седмично, след като приключеше с тефтерите, той приготвяше фидето за пилешката супа за цялата седмица, нá, кълна се, истина е. – той търкаля сух гърлен смях. – Та изведнъж в пикапа мозъкът ми прожектира филм, не ме питайте защо, мозъкът си е мозък, не търсете логика в него. Ето с такива движения на ръцете той замесва тестото, ето така го разточва тънко-тънко като хартия…
Почти без да променя изражението на лицето и положението на тялото си, той се вмъква в образа на баща си. Никога не бях виждал баща му, само някаква нескопосна имитация през онази нощ в палатката в Беер Ора, но по тръпките, които пълзят по тялото ми, знам, че е той, че това е той.
– Тича с разточеното тесто в ръце, за да го сложи да съхне на леглото в спалнята им, отива бързо, връща се бързо, бззззз, бззззз, подтичва из апартамента и обявява на висок глас всичко, което ще прави, предупреждава себе си: Сега взимам тесто, слагам тесто на локшенбрет30, сега взема волгерхолц31, сега навива руло. Подхилвания сред зрителите заради акцента, заради имитацията, заради думите на идиш, заради търкалящия се смях на Довале, но повечето присъстващи го гледат все така безучастно и аз вече усещам, че тези безизразни погледи са най-опасното оръжие на публиката.