– Този човек, кълна ви се, когато и да сте вкъщи с него, го чувате сам да си говори, сам да си заповядва, през цялото време от него се носи жужене. Наистина много смешен човек, стига случайно да не ви е баща. А сега си помислете, че аз – да, аз! Виждате ли ме? Алооо! Събудете се! Вашият Довале ви говори! Вашата звезда тази вечер! Браво, Натания! И така, аз съм като на някакъв шантав филм, седя в пикапа насред пустинята и изведнъж го виждам насреща си – баща ми, все едно че наистина е с мен с всичките му жестове и с всичките му приказки. И как взима ножа и реже тестеното руло откъм единия му край бързо-бързо като машина, так-так-так, и фидето хвърчи изпод ножа всеки път на милиметър от пръстите му, но той никога не се порязваше! Той – никога! Докато майка ми нямаше разрешение да реже нищо вкъщи. – той изтисква от вътрешностите си широка усмивка, до предела на възможното и дори малко повече. – Например разрешаваше ѝ се да обели банан само в присъствието на хирург и на екип от Зака32. Тя с всичко се порязваше, нараняваше, кървеше. – той ни намига и бавно прокарва пръст по китките на ръцете си. – И изведнъж какво виждам, Натания? – Лицето му е червено и мокро от пот. – Какво виждам? – Той чака отговор, с движение на ръцете подканва зрителите да отговорят, но никой не отвръща. Устните им са покрити със скреж.
– Виждам нея! Мама! – той се подхилва смирено, подкупващо, обърнат към двамата мъже, които го дебнат. – Разбирате ли, герои? Все едно че мозъкът ми внезапно ми рисува и нейния образ.
Мъжът с жълтото сако се изправя. Хвърля на масата банкнота за питиетата, които е изпил, дръпва силно жена си за ръката и я изправя. По странен начин изпитвам облекчение – връщаме се вкъщи и въобще се върнахме в действителността. Двойката си проправя път към изхода, присъстващите ги следят с очи. Другият мъж, широкоплещестият, несъмнено би искал да го последва, виждам борбата, която се води под трикотажната му риза, но изглежда решава, че е под достойнството му да го теглят на буксир. Някой се опитва да спре двойката, уговаря ги да останат.
– Халас33, стига ми толкова – подхвърля мъжът. – Колко може да търпи човек? Дошъл съм в края на седмицата да разпусна, да си прочистя главата, а получавам ден за национален траур.
Жена му – дебелите ѝ къси крака се кривят върху прекалено тънките токчета на обувките – се насилва безнадеждно да се усмихва и с една ръка придърпва надолу полата си. Погледът на мъжа попада върху дребосъчката медиум, той се поколебава за миг, отскубва се от жена си, заобикаля няколко маси и внимателно се накланя към нея.
– Съветвам ви също да си тръгнете, госпожо – казва ѝ той. – Този е ненормален, подиграва се на всички, дори на вас се присмива.
Тя се изпъва на стола пред него, устата ѝ трепери.
– Не е вярно – прошепва, но шепотът ѝ отеква в целия салон. – Познавам го, само се прави на луд.
През цялото това време той следи случващото се от сцената с палци, пъхнати под червените тиранти и кима на себе си, сякаш потвърждава думите на мъжа. В мига, в който двойката напуска салона, той се приближава бързо до малката черна дъска и прокарва с тебешир още две червени черти, едната дълга и много дебела, в края с точка като на карфица.
След като оставя тебешира, той прави още нещо: бавно се завърта около себе си, клепачите му са притворени, ръцете – разперени встрани. Един път, два пъти, три пъти. С точни движения, в средата на сцената, сякаш изпълнява своя малък личен ритуал за пречистване.
Отваря очи така, както внезапно пламват прожекторите на стадиона.
– Но той е инат, шофьорът де! Не се отказва! Той търси начин, усещам го, търси очите ми. Търси ушите ми. А аз – бункер, не извръщам глава, не му подхвърлям края на въжето към себе си. И през цялото време зъбите ми тракат в такт със стъклото – по-гре-бе-ние, по-гре-бе-ние, оти-вам – на – по-гре-бе-ние… Но за да ме разберете, братя мои, до онзи момент в живота си не бях ходил на никакво погребение и само това вече доста ме раздруса, та откъде да знам какво ще заваря там?
Той млъква. Оглежда със странен поглед лицата на хората, в който се чете упрек и отхвърляне. За миг ми се струва, че той просто ги предизвиква, подтиква ги да се изправят и да си тръгнат, да го оставят сам с неговата история.
– И умрял – добавя той едва чуто, – не бях виждал никога умрял или умряла. Но, амигос – продължава той и като че ли се учудва, че никой друг не скача и не си излиза. – Да не ставаме досадни с този въпрос за погребенията, нали така? Да не го оставяме да ни завладее. Както се казва „И смъртта ще остане без царство“34, така ли е? Прави сте. Жалко обаче, че винаги тя успява да си състави коалиция. Между другото, забелязвали ли сте, че има роднини, които се събират само на сватби и на погребения? И всеки от тях е убеден, че всички останали страдат от маниакална депресия.