Публиката сдържано се смее.
– Не, сериозно, дори съм си мислил да предложа – както във вестника пускат рецензии за програмите по телевизията и за ресторантите, да има и критични бележки за седемте дни на траур. Защо пък не? Някой да ходи всеки ден в дома на различно семейство и на другия ден да пуска рецензия какво е имало там, каква е била обстановката, дали примерно са разказвали пикантни истории за покойника, как се държи семейството, дали са започнали вече разправии за наследството, на какво ниво е почерпката и въобще какво е отношението на присъстващите…
В салона се търкаля смях.
– И ако вече сме на тази вълна, чували ли сте вица за онази, дето отишла в погребалната агенция, защото искала да види още веднъж мъжа си, преди да го погребат? Погребалният агент ѝ показва мъжа ѝ, но тя вижда, че са го облекли в черен костюм. Този анекдот не е от нашите – вдига той показалец. – Този е в превод от християните. Жената започва да плаче: Моят Джеймс толкова искаше да бъде погребан в син костюм! Погребалният агент ѝ обяснява: Вижте, госпожо, винаги погребваме покойниците в черен костюм, но елате утре, ще видя какво мога да направя за вас. На другия ден тя отива отново и той ѝ показва Джеймс в умопомрачителен син костюм. Жената хиляди пъти му благодари и го пита как е успял да намери точно такъв костюм. А той ѝ отговаря: Ще ви кажа сега какво се случи вчера, десет минути след вас докараха друг покойник, горе-долу на ръст като съпруга ви, в син костюм, а жена му ми обяснява, че мечтата му била да бъде погребан в черен костюм. Добре, трогнатата вдовица на Джеймс още веднъж благодари на агента със сълзи на очи. Дава му огромен бакшиш. Агентът обяснява: Ама то всичко, което трябваше да направя, беше да им сменя главите.
Публиката се смее. Публиката се връща към живот. Изглежда доволна, че мъжът с бръснатата глава се е изпарил и е напуснал набързо толкова успешна вечер. Всички знаят – казва една жена от съседната маса на мъжа до нея, – че той бавно набира скорост.
– А аз какво, това пътуване ме побърква от самото начало. Главата ми ще се пръсне от мисли. Мели, мели, в главата ми е пълна каша, от толкова мислене не си усещам мозъка. Познавате ли това чувство, когато малко преди да заспим, всичките ни мисли се носят в някакъв рояк без никакъв ред? Точно преди да се унесем? Затворих ли газта, или не? Е, това е, няма как, ще трябва да си направя пломба на горния зъб. Ех, как си повдигна сутиена онази в автобуса, оправи ми настроението за целия ден. Този кучи син Йоав каза, че ще ми плати в законния срок от деветдесет дни. Знам ли до деветдесет дни дали въобще ще съм тук? Глуха котка може ли да хване нямо птиче? Може пък да е за хубаво, че нито едно от децата ми не прилича на мен. А защо секат дърветата без упойка? Дали е разрешено на шофьор от Хевра Кадиша35 да си залепи стикер: „На път за още един доволен клиент“?. А защо извадиха нападателя Бенаюн десет минути преди края на мача? Може ли да се напише на обявата: „Довале и животът вече не са заедно“?. Ама наистина, защо ми трябваше да се тъпча с онзи мус…
Публиката се смее. Смутена и объркана, но се смее. Старият потракващ климатик неочаквано вкарва в салона мирис на прясно окосена трева. Кой знае от коя далечна планета е стигнал дотук. Аз го вдъхвам и почти се опивам. Изпълва ме споменът за малката къща от детството ми в Гедера.
– Шофьорът мълчи. Мълчи минута, две, но колко може да мълчи? Той отново се прави, че всъщност отдавна си приказваме. Познавате ли тия типове, дето нямат с кого дума да обелят, сам-самички? Те с ченгел ще ви измъкнат някоя дума, вие сте последната им надежда, след вас само светофари за слепци. Да кажем, че си седиш в поликлиниката в седем сутринта и чакаш лаборантката. Публиката кима – познато ѝ е преживяването. – Ти въобще не си се събудил, още не си изпил първото си кафе, а само след третото можеш едва-едва да отлепиш левия си клепач, затова искаш да те оставят просто да си агонизираш на спокойствие. Тогава старецът до тебе, с разкопчан дюкян, с всичките му фланели отвън и с бурканче черна урина в ръка… Между другото, обръщали ли сте някога внимание как хората носят пробите за изследвания в поликлиниката?
Публиката си разменя впечатления, публиката вече съвсем се е размразила, тя копнее само да си върне доброто настроение. И дребосъчката медиум се подхилва, хвърля смутено бегли погледи наоколо си, той я поглежда и лицето му грейва.