– Не, сериозно, малко по-сериозно за миг… Знаете ги тези, дето ходят с бурканчетата ей така, нали? Човекът минава покрай вас в коридора към количката с пробите за изследванията. Вие седите на един от столовете покрай стената, но той дори не ви поглежда. Той въобще е потънал в размисли. Само обърнете внимание, че винаги държи ръката с бурканчето от другата страна и винаги колкото се може по-ниско. Така ли е, или не?
С доволни подвиквания публиката потвърждава, че е вярно.
– Като че ли въобще не се вижда, че с два пръста на ръката случайно стиска пластмасово бурканче, а в бурканчето случайно има аки. Сега дайте зуум върху физиономията му. Той сякаш въобще няма нищо общо със случая, нали? Той е приносител, той всъщност е дипломатически куриер на Мосад, чиято мисия под прикритие е да достави биологичен материал за нуждите на изследователска развойна дейност. Кълна ви се, ей с такива умирам да се заяждам, особено ако е някой от нашия бранш – актьор, режисьор, продуцент, – някой от ония лайнари, с които, да е светла паметта ми, някога ми се е случвало да си имам работа. Аз веднага скачам към него с разтворени обятия за прегръдка: Привет, господин Шоко! Той се прави, че не ме помни, че не разбира откъде съм му се изтърсил. Но на мен какво ми пука, аз отдавна съм на този етап в живота, когато не помня какво съм си изгубил – достойнството или срама. Приближавам се и му говоря на максимум децибели: Здравейте, ваша милост! Какво ви води, уважаеми, в нашия затънтен край? Прочетохме впрочем във вестника, че ни готвите нов шедьовър, мабрук36, любопитни сме да видим какво сте извадили от себе си! Така де, то се знае, че на вас всичко ви иде отвътре, от вътрешностите…
Хората се задъхват, бършат си сълзите, пляскат се с ръце по бедрата. Дори управителят на салона хълца от смях. Дребната жена е единствената, която не се смее.
– Добре де, сега пък какво? – пита я той, след като веселието на зрителите позаглъхва.
– Ти го правиш за срам – казва тя, а той ме поглежда безпомощно, все едно че ме пита: „Какво да я правим?“. Тогава внезапно се сещам: Евриклея.
Мъча се да си спомня това име още от мига, в който се оказа, че дребосъчката го познава от детските му години и че донякъде тя определя насоката на вечерта. Евриклея, старата кърмачка на Одисей, която му измила краката, когато се върнал у дома, предрешен като просяк. Тя забелязала белега, който имал от дете, и така го разпознала.
Записвам си с печатни букви името на салфетката. Кой знае защо този малък успех на паметта ме изпълва с радост. И веднага се питам какво мога да му дам тук. Какво мога да бъда за него.
Поръчвам си шот текила, от години не съм пил толкова. И ми се прияждат някакви пълнени зеленчуци. И маслини. Преди няколко минути си мислех, че вече и залък не мога да сложа в устата си, но се оказва, че съм грешал. Кръвта препуска във вените ми. Добре че дойдох, за бога, добре че дойдох и още по-добре че останах да го гледам.
– И тогава след няколко километра… С мен ли сте? Той рязко извръща лице към нас, все едно че гледа през прозореца на пътуваща кола и ние публиката се смеем и потвърждаваме да, с тебе сме, въпреки че някои от зрителите изглеждат малко изненадани, че са тук.
– Изведнъж шофьорът ми подхвърля: Слушай, момче, надали сега имаш настроение за това, но следващия месец ще се явявам на общоармейско състезание, като представител на нашия военен окръг.
– Не му отговарям. Какво мога да му отговоря. Най-много едно „хммм“ под мустака, който нямам. Но след няколко секунди малко ми домъчнява за него, знам ли, може би защото изглежда толкова несретен. Та го питам дали е състезание по шофьорство.
– Шофьорство ли? Той се изумява, хили се, превива се от смях с издадените си напред зъби. – Аз и състезание по шофьорство? Имам седемдесет и три нарушения! Половин година излежах в карцера. Не, къде ти, това е конкурс за вицове.
– А аз – какво?! Помислих, че не съм чул добре. А той: – За анекдоти, за разказване на вицове, на всеки две години се провежда такъв конкурс, общоармейски.
– Аз, да си призная, съм малко в шок – откъде пък измисли това сега? През цялото време седя и се подготвям той да ми го каже. Разбирате ли? Той сам да проумее какво ми е тук и да ми каже, а той ми дърдори за някакви си вицове.
– Пътуваме, не си говорим. Може да се е обидил, че не съм проявил интерес, но наистина нямам сили за него. Едва сега забелязвам колко лошо шофира – колата подскача по пътя, занася в канавката, пропада във всяка дупка. После ми хрумва, че майка ми, ако беше тук, сигурно щеше да ми каже да му пожелая успех на състезанието. Направо се задъхвам при тази мисъл. Чувам гласа ѝ, напевната ѝ интонация. Просто усещам дъха ѝ в ухото си. И му казвам: Желая ти успех.