– На прослушването бяхме към двайсетина души – разказва той. – Събрахме се от всички бази, от целия южен окръг, за финала останахме само трима, а после ме избраха да представям окръжието.
– Как ви избираха? – питам го аз. Заради нея го питам, мен какво ми пука как са ги подбирали, но знам, че тя би го съжалила заради зъбите, пъпките и целия му вид.
– Откъде да знам как – отвръща ми той. – Ей така, влизахме в една стая с маса и им разправяхме вицове. По теми.
– Виждам, че шофьорът говори с мен, но главата му е отнесена някъде другаде, челото му набърчено, стиска между зъбите синджирчето на личната плочка с армейския номер. Веднага се подготвям, че това може би е негово отвличащо вниманието действие, цялата тази история за конкурса. Може би сега, когато съм се разсеял, ще ми забие вестта, както се забива нож.
– Единият в журито беше от армейския вестник Бамахане – казва ми той. – Другият беше онзи дебелият от тримата комици, от групата „Слепият следотърсач“, дето вечно се смее, имаше още двама, но не ги познавам. Дават ни тема и ние разказваме смешка.
– Ами да – казвам, – ясно. По гласа му разбирам, че ме лъже, чакам да свърши с тия глупости и най-после да ми каже.
– Казват ти например: блондинка! И имаш половин минута да я заковеш.
– Кой, блондинката ли?
Той отново вперва поглед в празното пространство – сигурният му трик. Клепачите му са полузатворени, лицето му е замръзнало в изражение на пълно изумление от порочната човешка природа. Колкото по-дълго време стои така, толкова повече хората се смеят. Макар че смехът пак е колеблив, разпокъсан. Струва ми се, че някакво униние се промъква сред публиката, която проумява, че въпреки всичко мъжът на сцената упорства да си разкаже историята докрай.
– Междувременно пикапът танцува надлъж и нашир по шосето, вече знам, че това е знак, че шофьорчето размишлява и съвсем се забравя къде е. Голям късмет, че шосето е празно, едва през четвърт час минава по някоя кола отсреща. С дясната си ръка търся дръжката на вратата, усещам пружината вътре, дръпвам леко и я пускам. Хрумва ми мисъл.
– Слушай, момче – казва ми шофьорът, – сега не ти е до смях, но ако все пак искаш малко… такова… може пък, знам ли, да ти помогне.
– Как да ми помогне? – мисля си аз и главата ми ще се пръсне.
– Дай ми тема – казва той и изпъва двете си ръце на волана. Виждам, че не се шегува, лицето му съвсем се промени, ушите му горят. – Предложи каквото искаш, може да не е каквото споменахме, каквото ще да е – свекърви, политика, мароканци, адвокати, травестити, животни.
– Сега си помислете, братя мои, представете си как съм заклещен там с побъркан шофьор, който ме кара на погребение и иска да ми разправя смешки. Не знам дали някога сте изпадали в подобна ситуация – казва той. Някъде отляво на мен женски глас прошепва: Вече час и половина сме в подобна ситуация. За голям късмет Довале не я чува, както и сподавените вяли подхилвания, които думите ѝ предизвикват.
– За пръв път – продумва той сякаш на себе си в настъпилата тишина, – за пръв път започвам да усещам какво е да си сирак и да си нямаш кой да бди над тебе.
– Пътуваме ли, пътуваме. Колата е като пещ. Пот се стича в очите ми. Бъди любезен с него, отново ми шепне майка ми в ухото, спомни си, че на всеки човек му е отпуснато да живее малко време и това малко време трябва да му е приятно. Чувам я, а мозъкът ми съвсем пощурява с нейните образи, картини от спомените ми с нея, а също и истински снимки, негови и нейни, всъщност повече негови, отколкото нейни, тя почти не даваше да я снимат, тя крещеше само, докато той насочваше фотоапарата към нея. Мозъкът ми ме наводнява с картини, които дори не помнех, че помня, снимки от времето, когато бях бебе, от първата ми половин годинка, когато бях само с него. Той навсякъде ме носеше със себе си. Беше ми ушил малка торба от плат, която връзваше на врата си. Има една снимка от тогава – той бръсне някакъв клиент, а аз вися в торбата и надничам с едно опулено око изпод лицето му. Тогава тя не беше с нас, казах ви, беше насам-натам, беше в санаториум, поне такава беше официалната версия, обявена от семейството. – той подръпва кожата под окото си. – Ту тук, ту там в кукувичето гнездо. Ту тук, ту там при шивача на вени. Та къде бяхме, Натания, докъде бяхме стигнали…
– Няма значение, не се напъвайте. Изведнъж там в колата ми стана студено. Насред онзи пек цялото ми тяло се смръзна. Направо започнах здравата да треперя, зъбите ми тракаха, шофьорът ме гледа така отстрани и хиляда на сто съм сигурен, че си мисли: Да му кажа ли вече? Да не му ли кажа? Сега ли да му кажа, или още малко да си поиграя с него? Изведнъж се изнервих – ами ако наистина ми каже? Ако ми каже, както сме така в колата на път, когато съм сам с него? Веднага се помъчих да мисля за други неща, за да не го чувам, но ми хрумна нещо, за което никога не си бях помислял, като че ли и мозъкът ми започна да ми прави номера, да играе срещу мен, да ми подхвърля идеи, въпроси – може ли да се е срязала отново на същото място и как е станало, и какво ще стане с нея, и дали е била сама вкъщи, когато е станало. Нахлуха и други мисли, цял потоп от мисли, например дали, докато бях в лагера, той се е прибирал от бръснарницата малко по-рано, и ако не, въобще кой я е пресрещал от работа, кой е можел да я взима като мене? И как забравих да го питам за това, преди да замина за Беер Ора, и как въобще са се справяли сами, докато ме е нямало?