– Животни – изричам бързо, почти изкрясквам на шофьора. Той казва: животни, животни и дори тази дума сякаш ме удря право в сърцето. Може би не е добър знак, че я казах. Сега пък всичко е някакъв знак. Може дори дишането да е знак.
– Прието – казва шофьорът, устните му мърдат и виждам как главата му започва да работи. Жужу си върви из гората. Изведнъж вижда непознато животно. Пита го: Ей, животно, ти какво си? То отговаря: Кучовълк. Това пък какво е?, пита учуден Жужу. Много просто, отвръща животното, баща ми беше куче, майка ми беше вълчица, а аз съм кучовълк. Окей, Жужу продължава нататък, вижда слон. Здрасти, слоне, казва Жужу, здрасти, Жужу, отвръща слонът. Продължава да върви, вижда лисица. Здравей, Лисо, здравей Жужу. Кара нататък и изведнъж вижда друго непознато животно. Ей, животно, ти какво си?, пита Жужу. Някои ми викат мравояд, но аз съм мечомравка. Не може да бъде, възкликва Жужу, това вече не го вярвам!
Публиката в салона се смее.
– А, разсмяхте се, това е добре, Натания. Е, не се скъсахте от смях, но отбелязваме известен напредък. Жалко само, че не бяхте в пикапа вместо мене, щяхте да зарадвате шофьорчето, защото аз си седя до него и нито се смея, нито нищо. Гледам като пребито псе и си мисля защо пък тоя ми разправя точно виц за две животни, които съвсем не си подхождат да бъдат заедно? И защо пък точно за мечок? А той, шофьорът, свърши вица и започна сам да се смее. То не бе смях, а направо магарешки рев излиза от гърлото му. Да ви кажа право, кикотенето му беше много по-смешно от смешката. Може би тъкмо затова го бяха избрали за конкурса. Аз не се засмях и забелязах, че той се разочарова, но не се отказа. Побъркваше ме с това, че не се отказваше, как човек може да бъде такъв дебил, си помислих. Има един виц, дето направо ме убива, ми казва, винаги като го разправям, трябва да се сдържам да не се разхиля, защото, ако се смееш, те отхвърлят…
– Един кон влязъл в бар и поръчал на бармана наливна бира Голдстар. Барманът му я подава, конят я изгълтва и си поръчва чаша уиски, изпива го, поръчва чашка арак. Изпива го. Иска шот водка и пак бира… Шофьорът ми разправя приказки от хиляда и една нощ, а аз само си мисля как да се отърва от него, за да си блъскам главата в тракащото стъкло на прозореца. И насред друсането сякаш дочувам глас отдалече, от пустинята. Не се чува съвсем ясно, ала прилича на една песен, която мама ми пееше, като бях малък, бях на три или четири годинки. Откъде дойде това, кълна ви се, че не беше от мен, защото от години не бях си спомнял тази песничка, пееше ми я, като не можех да заспя или когато бях болен. Взимаше ме на ръце и ме люлееше: Ай-ли, лулилу, шлаф майн тайере шепселе мах цу ди клайне ейгелех37…
В салона тишина. Песничката се издига бавно като спирала от пушек.
– Сега да мисля за него. – той се отърсва от спомена и се разбързва със сериозно изражение и набърчено чело. – Хубави неща, хубави неща, да си мисля за него хубави неща, къде са, какво са, ахааа ето, за футболисти – да изброявам футболисти по отбори, първо от Израел, после от Европа, от Южна Америка. Бях спец в това само благодарение на него – каквото си е вярно, вярно е. От петгодишен, още от първо отделение той започна да ми обяснява всичко за футбола. Душата си влагаше в това. Стига, край, сега е ред за нея. Тя не идва. Пак само той ми изниква в главата, всеки път като си помисля за нея, той вече е там. Какво е този път? Стои в кухнята и прави омлет. Това може да е добър знак, мисля си аз, знак, че си е вкъщи и всичко при него е наред. После се хващам сам – какъв ти добър знак, глупако? Какъв добър знак се мъдри в главата ти? А той вдига очи от омлета, гледа право в мен, усмихва се както се усмихваме за снимка и прави своя фокус – подхвърля омлета във въздуха, като си държи другата ръка нависоко като диригент на оркестър. За миг ми се струва, че той малко ми се подмазва, но защо ще ми се подмазва? С какво мога да му помогна сега? Това въобще не зависи от мен, но той продължава да ме гледа, като че ли да, зависи, а аз му се примолвам там в главата ми да си иде, да не ме плаши. Какво иска от мен? Или поне да не идва сам. Нито един от двамата да не идва сам сега. Но той не си отива, а още по-упорито се настанява в мен. Сега ми се явява в стаята с джинсите, нали ви казах, там има маса с квадратна решетка и трион с дълга дръжка, захванат за масата, а той стои на крака, изправен…