Внезапно мърморенето спира. Гласовете от кухнята заглъхват. Настъпва дълбока тишина, като затишие пред силна буря. Довале отново дотолкова е увлечен в разказа си, че изглежда не забелязва как нещо кипи в хората, а аз се боя, че някой наистина може да го нарани, да захвърли по него чаша, бутилка или дори стол. Сега всичко може да се случи. Той стои в края на сцената, твърде близо до публиката, ръцете обгръщат хилавите му гърди, отнесена ведра усмивка озарява лицето му.
– Така всяка вечер, ден след ден, седях в кухнята до мама с нейната игла и найлоновите чорапи, пишех си домашните и го гледах как действа с триона, гледах движенията му и как очите му стават по-кръгли и по-черни, докато той вдига глава, поглежда към мама, след миг се връща отнякъде си и пак става човек. Аа, ето я мама, здравей, мамо, вижте, Натания…
Тогава изведнъж салонът се взривява. Хората се изправят, скачат на крака, блъскат столове, някакъв пепелник пада на пода с остър звън. Ропот, недоволство, въздишки на облекчение и веднага след това отвън се разнасят гласове, които вече не са тук, див кикот, затръшване на автомобилни врати, ръмжене на двигатели, стържене на гуми. Довале се втурва към дъската, тебеширът се движи в ръката му като палката на разпален диригент. Пет, осем. Десет, още и още, поне двайсет маси се опразват. Това не са координирани действия. Нещо изведнъж и едновременно бе изригнало у много различни хора. Те продължават да излизат, втурват се навън с нетърпението на бежанци, блъскат се на изхода. Широкоплещестият мъж, който преди удряше по масата, минава покрай мен и казва на жената с него: Видя ли какви ни ги наговори тоя откачалник? Тя му отвръща: С тия негови фидета? И ония найлонови чорапи? Направо цял фестивал за устно творчество!
Три минути по-късно по-голямата част от публиката вече не е тук и имам усещането, че малкият салон, заедно със стените и ниския таван, се задъхва от изумление. Оставащите зрители гледат последните напускащи някак безучастно и уморено, някои с упрек, други със завист.
Има обаче и такива, не са много, които се изпъват в столовете и отново се обръщат към Довале с очакване и дори с подновено любопитство. Самият той, с гръб към излизащите, свършва да чертае последните червени линии на дъската, които вече приличат на драсканиците на побъркан. Той оставя тебешира и се обръща да огледа опустелия салон – за мое учудване на лицето му се чете облекчение.
– Помните ли шофьора? – пита той, все едно че през последните минути нищо не се е случило, и отговаря вместо нас: – Помним, помним. През това време, значи, шофьорът не престава да ме засипва с вицове, още един и още един, а аз въобще не го слушам, вече не се усмихвам дори от вежливост – не съм в състояние. Но той е железен, пърформър от преизподнята, нищо не може да го пречупи, хиляда души да му скочат от колата в движение, той ще продължи да си разправя смешки. Аз го гледам отстрани, виждам как изражението му се променя – строго, страшно сериозно, не извръща глава към мен, не търси погледа ми, само още един виц, после още един, леле, мамка му, мисля си, докога така?
– И цялото това положение, какво да ви кажа – пътуването, шофьорът, старшият, който направо каза „доведете сирака“ – това въобще още не ми се побира в главата, въобще! Нещо там прекъсва като изгорял бушон. Сирак е някой, който отведнъж остарява или става инвалид, не е ли така? Сирак е Ели Щиглиц от девети „В“, дето баща му работеше във фабрика на Мъртво море и падна от крана. И от тогава Ели заеква. Дали и аз няма да почна да заеквам сега? Какво ли е да си сирак? Има ли разлика между сирак без баща и сирак без майка?
Той стиска ръце в юмруци пред устата си. Хората се привеждат към него, за да го чуват по-добре. Ние сме съвсем малко. Пръснати из цялото помещение.
– И повярвайте ми, Натания, не исках нищо да се променя в живота ми, досега си бях живял добре, бях си живял най-прекрасно. Квартирата ни изведнъж ми се стори рай, въпреки че беше малка, мрачна и можеше да се задушиш от миризмата на парцалите, дефтина и всичките му манджи. Изведнъж дори тази миризма си харесвах. Вярно, че беше скапано там, направо лудница, вярно, че ме биеха с широка ръка, голяма работа, всички ги биеха, какво толкова, кой не го отнасяше по онова време. Тогава беше така! Хората не знаеха друго! И какво ни е толкова лошо от това? Не пораснахме ли? Не станахме ли хора?