Очите му са вторачени в стъклата на очилата и ги изпълват, сякаш всичко се случва точно в този момент.
– Така е в семейството, един ден те прегръщат, на другия те късат от бой с каиша, всичко е от обич, всеки го знае – ако жалиш пръчката, мразиш сина си. И повярвай, Довчу, понякога един шамар върши повече работа от хиляда думи. Ето с това се изчерпваше единствената народна мъдрост, която признаваше баща ми.
Той изтрива с длан потта от челото си и се усмихва насила.
– Та докъде бяхме стигнали, кебапченца мили? Защо сте такива? Наистина сте се оклюмали като тормозени дечица, чак ми се иска да ви направя цуни-гуни, да ви погаля, да ви поглезя, да ви изпея нани-нани. А чували ли сте го този за охлюва, дето отишъл в полицията? Не сте ли? И този ли не сте го чували? Значи, влиза охлювът в полицейския участък и казва на дежурния: Две костенурки ме нападнаха. Дежурният отваря досие, казва му: Опиши ми подробно какво е станало. Не помня точно, казва охлювът, всичко се случи ужасно бързо.
Публиката колебливо се смее. И аз се смея. Не само на анекдота. Смехът сега е по-скоро като извинение, за да си поема дъх.
– А аз, чувате ли, не пускам нито за миг дръжката на вратата. Без да ме поглежда, шофьорът подхвърля…
Изведнъж дребната женица избухва във весел кикот. Той я гледа слисан.
– Какво става, госпожо медиум? Да не съм започнал да те разсмивам?
– Да – казва тя, – смешката за охлюва е смешна.
– Така ли? – очите му се опулват от радост.
– Да, дето казал, че всичко станало ужасно бързо…
Той я гледа над рамката на очилата. Малки вълнички набърчват челото му. Знам, че мисли как да я ужили с нещо от рода: Казвали ли са ти, че си като банков сейф? И ти имаш вграден механизъм за забавено действие от десет минути…
Но той само ѝ се усмихва и вдига ръце – предава се.
– Кой като тебе, Мъниче.
Тя се изправя и протяга късия си врат към него.
– Така ме нарече.
– Така ли съм те нарекъл?
– Веднъж плачех, ти се зададе по улицата…
– Защо си плакала?
– Биха ме, а ти ми каза…
– Защо те биха?
– Защото не съм растяла, а ти дойде зад блока, където са бутилките за газ…
– На ръце ли?
– Естествено, и ми каза, че аз съм специална и че ако плача заради тях, ти виждаш всичко на обратното, значи, все едно се смея заради себе си.
– И ти го помниш?
– Имам дълга памет, за компенсация. – тя три пъти утвърдително поклаща глава.
– Остър поврат! – обявява той, но този път крясъкът му е по-сдържан, може би внимава да не я стресне. – Изведнъж шофьорчето се плясва по челото и ми вика: Леле какъв съм идиот, може би сега не ти е до такива приказки, до вицове? Исках само да те отвлека малко, да забравиш за малко, ама не съм в ред, извинявай, аа? Извиняваш ли ме? Извинен ли съм? Не се ли сърдиш? Всичко е наред, му казвам, няма нищо.
– Спи сега – ми казва. – Халас! До Беер Шева думичка няма да чуеш от мен. Шшшшшт!
Той отново ни разиграва малка сценка от пътуването: тялото му се поклаща от движението на возилото, пропада в дупки, занася вляво и вдясно от пътя. Очите на пътника бавно се затварят, главата му, клюмнала на гърдите, се накланя по завоите на шосето. Изведнъж се стряска и вика: Не спя! И отново бавно потъва в сън. Той е сдържан и точен, артист от класа. Оскъдната публика се ухилва до уши – получила е малък подарък.
– И тогава, миг преди да заспя, шофьорът пак почва: Слушай, може ли един последен въпрос? Не му отговарям. Край на спането. – Я ми кажи, пита той, ти нарочно ли се сдържаш?
– За какво?
– Знам ли, такова… Да плачеш.
– Веднага здраво стискам уста. Направо си прехапвам езика. Не му отговарям. По-добре да разкаже някой тъп виц, но не и да ми бърка в душата. Пътуваме. Само че той, както вече сте разбрали, не е от хората, които се отказват. След минута пак ме пита дали се сдържам насила, или просто плачът не ми идва.
– Всъщност и сам не се разбирам вече. Шофьорът е прав – трябва да плача. Така правят сираците, нали? Но нямам сълзи, нямам нищо. Тялото ми е като сянка, без чувства. А и, как да кажа, нищо не мога да предприема, докато наистина не узная, нали така?
Той млъква, сякаш чака отговор от нас, от останките от публиката му.
– И само очите – продължава той тихо – ще ми изскочат през цялото това пътуване, но без сълзи. Няма сълзи. От болка, просто ужасна болка ми натиска очите отвътре.
С кокалчетата на двата си свити пръста той разтърква очи под очилата. Търка ги дълго, яростно, като че ли се опитва да си изтръгне очите от орбитите.