– На нас, да почива в мир, ни умря братче – казва шофьорът. – Бил на пет, удавил се в морето. Не го познавам, родил съм се след това, като дете за утешение. Но въпреки че не го познавам, винаги плача за него.
– И наистина още щом го спомена, и се разплака. Сълзите му рукнаха право надолу.
– Не знам как ти можеш така, казва ми шофьорът, но едва успява да говори, плаче с отворена уста и с всички зъби навън, плаче като дете. Аз гледам как сълзите му се стичат право надолу, той не ги бърше. Браздите мокрят бузите му и капят по униформената риза, вътре в яката, но той не ги бърше, нито с ръка, нито с нищо. Сълзите текат свободно, колкото си искат. Само при мен ги няма. Като че ли нещо в мозъка ми е спряло, заседнало е, имам задръстване в мозъка, но ако това нещо се раздвижи, може би ще се отприщя. И през цялото време, не забравяйте, аз си мисля, че може би той знае нещо, шофьорът де, може би е доловил някоя дума, докато е бил в стаята на командира. Но защо не ми казва и защо аз просто не го попитам и край, само две думи, мамка му, да стисна здраво очи и да задам малък въпрос, пък каквото ще да става!
– Хеей, приятели, приятели! – той внезапно повишава глас и разперва ръце. Зрителите в салона, всъщност всички ние, заставаме нащрек, сякаш са ни стреснали насън, и се подхилваме смутено. Той измъква от джоба червената кърпа и бърше потта си, после се преструва, че я изтисква с все сила и подсвирква с уста от учудване. – Какво ли си мислех – тананика той, – мозъкът нито за миг не спира да работи, включително в почивните дни, по празници, дори на Кипур, що за скапан трудов договор има тоя мозък, как може да не го е обмислил? Но какво исках… Представете си, че някъде по света има страна, в която цялата съдебна система работи ето така: седи си съдията и удря с чукчето: Обвиняемият да стане! Той изпъва рамене и се изпъчва, плъзва поглед към мен: Съдът ви признава за виновен във въоръжен грабеж и ви осъжда на рак на щитовидната жлеза! Или друг пример: Настоящият трибунал от трима съдии ви признава за виновен в изнасилване и ви осъжда на болестта на Кройцфелд-Якоб! Или пък: Съдът взема под внимание, че обвинението и защитата постигнаха споразумение, поради което вместо онова немско момче Алцхаймер обвиняемият ще получи само инсулт, обаче за унищожаването на веществени доказателства ще му бъде добавен синдромът на дразнимото дебело черво.
Оскъдната публика се смее от все сърце и той ни хвърля кос лукав поглед.
– Нали знаете, че ако внезапно ви открият някоя болест, особено ако е по-сочна, с потенциал за развитие, ще рече дегенеративна, тогава веднага всеки срещнат започва да ви уверява, че това въобще не е страшно, напротив! И се оказва, че всеки познава някого си, който пък чувал за другиго, който вече двайсет години живее с множествена склероза или с рак, и си живее най-прекрасно! Дори състоянието му се подобрило! И толкова ти мелят колко е хубаво и чудесно, и готино, че започваш да си мислиш: що за идиот си бил, та не си докопал по-рано въпросната склероза! Какъв живот щеше да си живееш! На какъв чуден брак щеше да се наслаждаваш!
С тези думи той се впуска в кратък изненадващ степ, който завършва с „тата-таам!“, с разперени ръце и падане на едно коляно. По лицето му се стича пот, но никой от зрителите не е в състояние да му изръкопляска. Само преглъщат и го зяпат втренчено.
– Значи пътуваме, ние сме на шосето, шофьорчето и верният ви неверен слуга, проклет да съм за което. – той се мъчи да се изправи и едва на третия опит успява. – Горещо ни е, жадни сме, мухите влизат в очите, в устите ни. Всъщност не е вярно това, което ви казах преди, не помня много от онова пътуване, не и когато съм буден, само понякога получавам проблясъци – за стъклото на прозореца и как си тресях главата в него. Или че гледах как шофьорът през цялото време закриваше зъби с устните си. Или че в тапицерията на моята седалка в пикапа имаше малка дупка и почти през целия път си държах пръста вътре, там имаше дунапрен, такъв мек, а аз – сигурно ще ми се смеете – дотогава не бях виждал подобен материал, дюшеците у нас вкъщи бяха сламени. Дунапренът много ми хареса на пипане и през цялото пътуване имах усещането, че е някакъв вълшебен материал от друг свят, спасителен материал, който ме пази, но ако си извадя пръста от дупката, всичко отведнъж ще се срине отгоре ми. Такива глупости са ми останали в главата от тогава та чак до днес. И нещата от онова пътуване най-често ми се връщат нощем насън, от самото начало до самия край, и смешното е, че се случва почти всяка нощ, представете си само каква скука: Еей, прожекционистът! Вие тук никога ли не сменяте филма? Та по едно време, без да ме поглежда, шофьорът изведнъж ми казва: – Но още не си ми казал кой…