Довале вперва в нас своя поглед на искрено изумление. Той бързо изтегля ъгълчетата на устата си с пръсти и се опитва да ни накара да се усмихнем с него. Никой от седналите в залата не се усмихва. Той още повече ококорва очи и бързо премигва. Лицето му сега е като на истински палячо. Поклаща глава няколко пъти нагоре-надолу и безгласно пита само с устни: Не е ли смешно? Наистина ли? Край? Вече не съм ли смешен? Окончателно ли изгубих тази способност?
Главата му клюмва на гърдите и той провежда със себе си кратък безмълвен разговор само с жестове и пресилени гримаси.
После млъква. Стои неподвижно.
Дребната женица някак си знае преди нас какво ще последва. Юмрукът се стрелва толкова бързо, че едва успявам да зърна ръката му. Чувам как зъбите му изтракват от удара едни в други и за миг сякаш цялата му глава се откъсва от врата. Очилата отхвръкват на пода.
Той не променя изражението си. Само диша тежко от силната болка. С два пръста повдига ъгълчетата на устните си: И сега ли не е смешно? Съвсем не?
Зрителите в салона са се вкаменили. Двамата млади мотористи в черни дрехи седят с изпъната назад кожа на лицата, ушите им са наострени. Хрумва ми, че са знаели, че този миг ще настъпи, че единствено заради него са дошли.
Той започва да вика, да крещи:
– Не и не? Не, не и не? – и започва да се удря с разперени пръсти на ръцете, с извити като куки пръсти по лицето, по ребрата, по корема. Картината напомня сбиване поне между двама души. В тази вихрушка от части на тялото и различни гримаси различавам черти на лицето му, които вече бях забелязал по-рано тази вечер – той се преобразява в своя нападател. Той бие себе си с ръце, които не са неговите.
Този човешки ураган трае може би двайсет секунди. Спира внезапно. Неподвижното му тяло сякаш излъчва отблъскване, отдалечава се с погнуса от самото себе си. После повдига рамене и понечва да напусне сцената през вратата, от която бе влязъл в началото на вечерта. Марширува като картонена марионетка, вдига високо колене, лактите му секат въздуха. На третата крачка настъпва очилата. Не спира, само раменете му леко се повдигат и веднага се отпускат. Той е с гръб към нас, но мога да си представя язвителната му усмивчица, когато стъпка очилата, и отровния му шепот: Идиотел.
Досещам се, че се кани да напусне сцената и да ни зареже, без да довърши историята. Единият крак и половината му тяло вече са зад вратата, но той се спира. Другата половина е още тук. Той леко извръща лице към нас, премигва с надежда, с умолителна усмивка. Аз веднага скачам на крака и избухвам в гръмогласен смях. Много добре чувам как звучи гласът ми, но въпреки това продължавам да се смея. Присъединяват се и други гласове, слабо и плахо хихикане, но то е достатъчно, за да го върне.
Той подскача радостно към нас, като девойче в ливада с цветя. По пътя се навежда, вдига смачканите счупени очила и си ги налага на носа. Наподобяват знака за процент. Две тънки струйки кръв се стичат от носа към устата и оцветяват ризата му.
– Е, сега вече наистина не виждам по-далече от носа си. – той сияе. – Вие не сте нищо повече от тъмни петна, можете спокойно да си тръгнете, няма дори да забележа.
Както си помислих и както той е знаел, а може би тъкмо това е очаквал, групичка от четирима души става и си излиза – лицата им изразяват потрес. Веднага след тях – още три двойки. Напускащите се изнизват бързо, без да поглеждат назад. Довале пристъпва към дъската с тебешира, но махва с ръка и се отказва.
– Шосето препуска! – той говори високо и в гласа му прозвучава упрек към излезлите. – Шофьорът е изтъкан от нерви, лицето му се гърчи от тикове, тялото се тресе, удря с длани по волана. – Поне кажи дали е баща ти, или майка ти.
– Аз мълча ли, мълча. Пътуваме. Шосето е пълно с дупки. Дори не знам къде сме, колко път ни остава. Прозорецът ме удря по ухото, слънцето ми изгаря лицето. Едва държа очите си отворени. Замижавам веднъж с едното око, след малко с другото. Всеки път светът изглежда различен. После в един момент събирам всички сили, които нямам, и го питам:
– Ти не знаеш ли?
– Аз? – вика горкото шофьорче. Едва не изпуска волана на колата. – Откъде мога да знам?
– Нали беше с тях при командира.
– Не и когато са го казали… После оня започна да ми крещи…
– Пътуваме. Започвам да дишам. Шофьорът не знае. Той поне не го крие от мен. Поглеждам го отстрани и изведнъж ми се вижда свестен, малко шантав, но готин. И как само се напъваше да ме разсмее, а може също да е изнервен от това пътуване, а сигурно и от мен, откъде да знае какво може да ме прихване, след като и аз самият не знам.