– Започвам да си мисля, че сега наистина ще трябва да чакам до Беер Шева. Онзи, който ще ме вземе оттам, сигурно ще знае. Сигурно са му казали. Мисля си, струва ли си да питам шофьора още колко остава до Беер Шева. Усещам, че съм гладен. От сутринта не съм хапвал нищо. Отпускам глава назад и затварям очи. Мога да дишам, имам още време и докато онези в Беер Шева ми кажат, мога да си въобразявам, че нищо не се е случило, че всичко е както си беше, както го оставих, когато излязох от къщи, а сега просто си пътувам в армейски пикап за Беер Шева с шофьор, който ми разправя вицове. И защо? Защото така искам. Защото тъкмо днес се провежда конкурсът за разказване на анекдоти в целия военен окръг и аз умирам да съм там.
Някъде в индустриалната зона се включва слаба аларма. Една от сервитьорките присяда до изоставена маса и се втренчва в Довале. Той ѝ отправя уморена усмивка.
– Я се погледни, сладурано! Какво пак става с вас? Йоав няма да ми плати, ако излезете оттук с такива физиономии. Какво толкова се е случило? Умрял ли е някой? През цялата вечер това представление всъщност се получи, така да се каже, алтернативно с тази история от младежкия лагер. Но много години минаха от тогава, четиресет и три години минаха, приятелчета! Има закон за давност и онова момче отдавна не е с нас. Слава на аллаха, вече напълно се отървах от него! Хайде де, усмихнете се малко, помислете и за мен, за препитанието ми, за детските, които плащам. Къде са студентите по право?
Той слага длан над изкривените си очила, но онази компания отдавна се е изнизала.
– Добре де – изръмжава той, – може да имат упражнение на терен. Между другото, знаете ли какво е значението на думата алименти на латински? Начин да откъснеш тестикулите на мъжа през портфейла му. Готино, а? Поетично. Смейте се вие, но на мен ми се плаче… Има жени, които не могат да задържат бременност, а аз не мога да задържа брак, искам, ама не мога… Всеки път все едно и също… Обещавам и се заклевам и всеки път пак почвам с моите глупости и отново разправии, съдилища, поделби, споразумения за попечителство над децата… А за заека и змията, дето паднали заедно в някаква много тъмна дупка, чували ли сте? И този ли не сте чували? Къде живеете, бе хора? Значи, долу в дупката змията опипва заека и казва: Имаш мека козина, дълги уши и изпъкнали предни зъби, значи си заек! Заекът също започва да опипва наоколо и казва: Имаш дълъг раздвоен език, пълзиш и се изплъзваш, значи си адвокат!
Той прекъсва неуверените ни смехове, като вдига ръка и размахва пръст.
– Ето ви сега малко дзен-довализъм: ако един мъж се озове сам в гората и наоколо му няма никой, няма жива душа, и тогава ли е виновен?
Жените се смеят, мъжете се подхилват.
– Шофьорът започва да удря с длан по волана: Що за работа е тази – крещи, – как така не са ти казали? Защо не са ти казали? Аз мълча. – Алла юстур39 – казва той и пали цигара. Ръцете му треперят, поглежда ме накриво. – Искаш ли? Аз издърпвам цигара от кутията като голям. Той ми я пали със запалката. Първата ми истинска цигара – „Тайм“. Момчетата в лагера не ми даваха, казваха, че съм още дете. Предаваха си я над главата ми. Дори момичетата ме прескачаха. А я ме виж сега, шофьорът ми я пали със запалка, на която една мадама се съблича и облича. Аз гълтам дима навътре, кашлям, пари ми, гори, дано всичко да изгори. Целият свят да изгори.
– Продължаваме да пътуваме. Мълчим като големи мъже. Ако баща ми ме видеше така, веднага щеше да ме шамароса. Но сега е неин ред, бързо, няма значение какво. Лицето ѝ, когато слиза привечер от автобуса на военната промишленост – все едно че цял ден е работила за ангела на смъртта, и така е всеки ден, тя не може да свикне с това. Едва след като се изкъпе и отмие от себе си миризмата на патрони, тя отново става човек. Тогава сяда в креслото си и аз ѝ изнасям представления, наричаме ги „всекидневния спектакъл“, за който цял ден се подготвям – на път за училище, по време на часовете и на връщане от училище. Специално представление за нея, с действащи лица, костюми, шапки, шалове, дрехи, които задигам от въжетата за простиране на съседите или намирам на улицата – все пак съм син на баща си.
– Вече се е здрачило, но на нас двамата не ни трябва светлина, достатъчна ни е червената лампичка на бойлера. Най-добре ѝ е на тъмно, тя казва така и наистина, очите ѝ стават още по-големи в полумрака – няма други такива очи. Приличат на две сини рибки в отражението от лампичката на бойлера. Ако я видиш на улицата със забрадката, ботушите и винаги вперен в земята поглед, не можеш дори да си представиш колко е красива, но вкъщи тя е най-красивата жена на света. Представях ѝ скечове на групата „Слепият следотърсач“, на комиците Ури Зоар и Шайке Офир, подражания на квартета „Театрален клуб“. С метлата с дълга дръжка вместо микрофон ѝ пеех „Признак, че си млад“, „Любимата ми с бяла шия“ и „Той не ѝ знаеше името“. Цял спектакъл всяка вечер, и така години наред, ден след ден, а той нищо не знаеше, нито веднъж не ни хвана. Понякога влизаше само секунда след края, надушваше нещо във въздуха, но не знаеше какво, стои и ни клати глава като стар учител, но толкоз, нищо повече. Не можеше дори да си представи как изглежда тя, когато гледа само мен.