Той се навежда напред, прикляква, сякаш се готви да очертае кръг около историята.
– Тогава започвам да усещам, че може пък да не е на хубаво, че мисля толкова време за нея, но от друга страна не искам да прекъсна по средата, страх ме е да я отдалеча. И без това е толкова далече от мен. А скоро ще дойде неговият ред. Трябва да има справедливост. Равноправие до милиметър. Тя седеше с крака на табуретката, в бял халат и увит като чалма пешкир на главата. Приличаше на принцеса, беше като Грейс Кели, принцесата на Монако.
– Вижте – обръща се той към нас с променен глас, глас на човек, който просто си говори с теб. – Може да беше само един час всеки ден, в който съм бил сам с нея, преди той да се прибере от работа. Може би дори по-малко от час, или четвърт час – знае ли човек, като си дете, времето ти минава другояче. Но това бяха моите най-хубави мигове с нея, затова може и да съм ги преувеличавал малко…
Той се подсмихва.
– Представях ѝ всякакви известни скечове: на Шайке Офир за доктор Тихо и увреденото око на Циона, за реквизираното возило, „Ох, я Дан, Дан“ и „Влез вътре, бобе40, да не те изядат мухите“, а тя седеше така с цигарата, с нейната си усмивка – уж към тебе, а всъщност някъде над рамото ти. Дори не знаех какво схваща от моя иврит с жаргона и всичките му акценти, сигурно не е разбирала повечето неща, но три, четири години, може би дори пет, всяка вечер тя седеше и ме гледаше, и се усмихваше, никой друг освен мен не я бе виждал да се усмихва така, гарантирам ви, докато изведнъж най-неочаквано започна да ѝ омръзва, прекъсваше ме насред думата, независимо къде, дори на крачка от поантата, виждах как този момент наближава, бях станал специалист, погледът ѝ се обръщаше навътре, устните ѝ почваха да треперят, устата ѝ се изкривяваше, аз препусках към развръзката, мъчех се да я изпреваря, можех да бия по бързина самия Тайрис Райс, виждах пред очите си как изражението ѝ се затваря и край, това е. Няма повече. Стоях накачулен с шаловете, с метлата в ръка, чувствах се като идиот, като палячо, а тя издърпваше пешкира от главата си, загасваше цигарата.
– Какво ще излезе от тебе? – викаше. – Върви да си учиш уроците, излез да играеш с приятелите…
Трябват му три обиколки около сцената, за да си поеме дъх, а през това време, без никаква подготовка, мен ме наляга внезапна мъка, която не е от този свят: поне да имах дете от нея, си мисля за хиляден път, но сега тази мисъл ме пробожда на ново място, в някакъв вътрешен орган, който не познавам. Дете, което да ми напомня за нея дори с нещо съвсем мъничко – трапчинка на бузата, помръдване на устата. Не повече. За бога, нямаше да ми трябва нищо повече от това.
– Чук-чук! Къде бяхме? – провиква се той дрезгаво. – Къде бях? Хайде, бъркай бетона, Довале – Беер Ора, шофьор, цигара, татко, мама, летим по шосето, стрелката скача на 120, на 130, шасито на пикапа почва да се тресе, шофьорът не престава да удря нервно с юмрук по волана и да клати отрицателно глава: не, не. За пръв път ми се случваше да видя да шофира едно от онези човечета, които обикновено се поклащат върху таблото. На половин минута ме поглежда накриво, все едно че аз, все едно че – знам ли – съм болен от нещо…
– А аз нищо, пуша, дърпам силно навътре, дано да стигне чак до мозъка, да ми изгори всички мисли. От друга страна, след като пуша, мога да мисля за тях, без да мисля истински, защото и тя и той пушат, тя вечер, той сутрин, и само при тази мисъл димът и на двамата се смесва с моя, главата ми е пълна с пушек, като че ли вътре има пожар. Изхвърлям цигарата през прозореца – нямам въздух, не ми стига въздухът.
Той разсеяно обикаля сцената, вее си с ръка. Има моменти, когато ми се струва, че Довале черпи сили от разказа. Но веднага след това усещам, че всъщност разказът изсмуква цялата му жизненост. Не знам дали има някаква връзка, но може би поради това негово взаимоотношение с историята му, в мен се събужда нещо, възниква идея – да взема да му напиша, съвсем накратко, по точки, как е протекла вечерта. Просто ще седна у дома с надрасканите салфетки и ще се опитам да изложа свързано случилото се тук.