Да си го има. За спомен.
– Изведнъж той спира колата, шофьорчето де. Но да не си помислите, че спря внимателно, нищо подобно, закова със скърцане на гуми като някой бандит – той ни показва как, тялото му полита напред, после пада назад, устата му зейва: – Чикаго! Стив Маккуин в „Булит“ – трааас! В канавката, ама каква ти канавка, къде ти канавка, говоря ви за неща отпреди четиресет и три години, едва бяха изнамерили шосето и хората още ръкопляскаха на пътните произшествия, искаха и бис – бум! Колата подскача, двамата политаме нагоре, над нас има брезент, опънат върху железни прътове, тряскаме си главите, крещим, зъбите ни изтракват като кастанети, в устата пясък и накрая, когато пикапът застива неподвижно, шофьорът отпуска глава върху клаксона и го натиска с челото. А бе какво да ви кажа, половин минута седя така, проглуши пустинята и когато най-после вдигна глава, заудря с юмрук по волана с все сила, достраша ме, че ще го строши, и ми казва:
– Какво ще кажеш да се върнем обратно?
– Как ще се върнем? – възразявам. – Трябва да стигна до Йерусалим.
– Но не е хубаво това, че ти… – почва да ми пелтечи. – Това е… знам ли, против бога и божиите закони, не е правилно, не мога да продължавам така, действа ми зле, кълна ти се, направо ме разболява…
– Продължавай да караш – казвам му така, сякаш гласът ми вече е мутирал. – В Беер Шева ще ни кажат.
– Ще ни кажат чушки. – той плюе през прозореца. – Разбрах ги вече, всички са бъзльовци, всеки ще прехвърля топката на друг да ти каже.
– Шофьорът слиза да пикае. Аз оставам в колата. Ето че съм сам. Това е първият миг, в който съм така, сам със себе си, след като сержантката ме остави пред бараката на командира. Изведнъж усещам, че не ми е добре от тази самота. Смазва ме. Отварям вратата и скачам долу да пикая от другата страна на пикапа. Стоя и пикая и след секунда той ми скача в главата, баща ми де, нахълтва в мен, избутва я, какво ли значи това, защо тя е по-слаба у мен? Аз насила я придърпвам, но и той идва с нея, следва я, не ме оставя нито за миг сам с нея. Какво ли значи това? Аз се насилвам да мисля за нея, искам да я видя хубаво, но вместо това какво ми се явява? Как тя пребледняваше, когато по радиото съобщаваха, че нашите са убили терорист или че е имало престрелка и нашите са ликвидирали цяла престъпна шайка. Тя моментално пак влизаше в банята и седеше там може би час, изтъркваше си кожата на ръцете, източваше ни целия бойлер и татко ѝ се ядосваше, шареше бесен по коридора: пшшшш! пшшшш! И заради водата, и защото тя не подкрепяше армията ни. Но когато излизаше, той нищо не ѝ казваше, думичка не ѝ казваше. Ето че пак мислех за него. За секунда не ме оставя сам с нея.
Той крачи и се препъва по сцената. Струва ми се, че краката не го държат. Бакъреният съд зад него отново и отново ту поглъща отражението му, ту трескаво, с необичайна бързина го бълва обратно.
– В главата ми лудо се блъскат мисли: какво ще стане, какво ще стане с мен, кой ще се грижи за мен? Ето например, когато бях към петгодишен, той започна да ме учи на футбол, нали ви казах, ама не да играя, не ме разсмивайте, играта не го интересуваше, караше ме да уча факти – правилата във футбола, резултатите от първенствата за световната и за националната купа, шампионатите и имената на играчите в националната лига, после и в националните отбори на Англия и на Бразилия, на Аржентина и, естествено, на Унгария, и на всички в света с изключение на Германия, разбира се, и с изключение на Испания заради изгонването на евреите, което още не им беше простил напълно. Понякога, докато аз си пиша домашните, а той кълца с триона парцалите, изведнъж ми подвиква: Франция! Световното петдесет и осма! И аз: Фонтен! Жонке! Роже Марш! А той: Швеция! Аз: Коя година? Той: Същата, петдесет и осма! И аз: Лидхолм! Симонсон! Голяма работа беше, да знаете, човекът през живота си не беше ходил на мач, за него това беше загуба на време: Защо трябва да играят деветдесет минути, а не двайсет? Защо да не свършат след първия гол? Но си беше втълпил, че тъй като съм дребен и хилав, ако разбирам от футбол, момчетата ще ме уважават, ще ме пазят, няма много да ме бият. Така му работеше мозъкът, винаги със задната мисъл за някой малък интерес, като змията сред цветята, никога не си съвсем наясно какво можеш да очакваш от него. За тебе ли е? Срещу тебе ли е? И мисля, че и мен така ме възпита, в края на краищата всеки си прави сметката, това беше неговата мантра в живота, есенцията на наследството, което моят татко завеща на синчето си.