– Та за какво говорехме, Натания? Какво още си спомням? Помня, разбира се, помня, едва сега виждам колко много, дори прекалено много си спомням. Например, като свърших да пикая, направих както той ме учеше – изтърси го веднъж, изтърси го дваж. И ми хрумна, че на доста неща ме бе научил, така между другото, без много приказки, например да поправям щори, да пробивам дупки в стената, да чистя отоплителна печка, да отпушвам мивка и да правя жички за бушоните. И си мислех, че понякога той си умираше да поговори с мен и за други неща, не само за тоя футбол, дето въобще не го интересуваше. За неща между баща и син, да речем, спомени от детството му, разни такива неща, или за какво мисли, или дори просто да ме прегърне, но не знае как, или го е срам, или усеща, че прекалено дълго ме е оставял само с мама и сега вече е късно нещата да се променят. И ето че пак мисля за него, а не за нея, и така ми се завъртя главата от цялата тази бъркотия, че едва се изкатерих в кабината.
– Добър вечер, Натания! – възкликва той, сякаш сега за пръв път изскача на сцената, но гласът му е уморен и пресипнал. – Още ли виждате картинката? Може би помните – има ли тук някой достатъчно възрастен, за да го помни, – че като малки имахме една такава игра „Кино в една ръка“? Едно малко апаратче за диапозитиви, натискаш копчето и картинките се сменят. Още от времето на нямото кино. – той се смее. – Така гледахме „Пинокио“, „Спящата красавица“, „Котаракът в чизми“ …
От всички хора в салона само двама се усмихваме – високата жена с посребрена коса и аз. Погледите ни за миг се срещат. Има нежно лице и носи очила с тънки рамки. Косата ѝ е много късо подстригана.
– Сега ще ме видите по същия начин. Шофьорът и аз в пикапа, щрак. Наоколо пустиня, щрак. На половин час се разминаваме с някоя военна кола и тогава се чува онова бррррум, щрак…
Две момчета и три момичета, които седят близо до сцената, се споглеждат, стават и си тръгват. Не казват нито дума. Не знам защо са останали досега и какво ги кара да излязат точно в този момент. Довале се приближава до дъската и застава пред нея. Струва ми се, че излизането на тази групичка го засегна повече от останалите. Със сгърбени рамене той прокарва черта, и още една, и още една, и още една.
Тогава точно на изхода едно от момичетата – изглежда е само – се спира и въпреки увещанията на приятелите си, се отделя от тях, връща се и сяда на същата маса. Управителят на салона прави знак на сервитьорката да я обслужи. Момичето си поръчва чаша вода. Довале бърза да се върне при дъската, като имитира камилска стъпка – леко намигане към Граучо Маркс – и със замах изтрива една от чертите, като същевременно обръща глава назад и отправя щедра усмивка към момичето.
– Изведнъж, без да му мисля, подхвърлям на шофьора: Разкажи някой виц. Тялото му се превива, като че ли съм му забил кроше. Ти луд ли си? – крещи ми той. – Какъв виц пък сега? Какво ти пука – му казвам, – само един и край. Не, не, не мога сега – казва ми той. А преди как можеше? Преди не знаех, а сега знам. Той дори не обръща лице към мен. Бои се да ме погледне. Като че ли го е страх да не се зарази от нещо. Остави ме на мира – казва, – и без това откакто ми каза, ще ми се пръсне главата. Хайде бе, моля те – му казвам, – само един виц за блондинка, нищо няма да се случи, сами сме в колата, никой няма да разбере. Не – казва, – за бога, не съм в състояние.
– Щом не си в състояние, недей. Оставям го. Опирам глава на стъклото на прозореца, мъча се да си прочистя мозъка докрай – трррррр – да не мисля, да не бъда, няма нищо, няма я нея, няма го него, няма сирак. Но не би – тъкмо затварям очи и той ме напада, баща ми де, не изчаква и секунда, нахлува като командос от специалните части. В петък сутринта, когато мама още в зори отива на работа, той ме буди рано и двамата слизаме в градинката. Това разказах ли ви? Не съм ли? Тази градинка си е само наша, метър на метър зад блока. Там си отглеждаме всички зеленчуци. Седим увити в одеяло, той с кафето, цигарата и набола черна брада, аз още полузаспал, се облягам уж неволно на него, той топи бисквити в кафето и ми ги пъха в устата, а наоколо – пълна тишина. Целият блок над нас спи, никой не помръдва в квартирите, а и ние двамата почти не говорим.
Той вдига пръст във въздуха, сякаш и ние да чуем тишината.
– По това време рано сутринта в тялото му още го няма онова бззззз и ние наблюдаваме ранобудните птички, пеперудите, бръмбарите. Натрошваме бисквитка за пиленцата. Той умее да свирука като птица, да не повярваш, че подсвирква човек.
– Изведнъж чувам, че шофьорът говори: Някакъв кораб потъва и един-единствен човек успява да се хвърли в морето. Плува, плува, не му достига въздуха, плува и вече останал без сили, се добира до безлюден остров. Тогава забелязва, че с него са се спасили една коза и едно куче.