Той се приближава бавно до червеното кресло и присяда на ръба. Може да се види, че зад счупените стъкла очите му са обърнати навътре. Аз оглеждам салона вместо него – останали сме към петнайсетина души. Някои жени го гледат втренчено с мътен и същевременно пронизващ поглед, сякаш през него виждат друго време. Този поглед не може да се сбърка – познават го добре или в някакъв момент са били доста близки. Питам се откъде са знаели да дойдат тази вечер. Дали е телефонирал на всяка от тях, за да я покани? Или винаги присъстват на представленията му, ако са някъде наблизо?
Забелязвам, че нещо в общата картина ми липсва – масата на двамата мотористи в черно е празна. Не съм видял кога са се изнизали. Досещам се, че след урагана от удари, който си нанесе, те са преценили, че не могат да понесат повече.
– Седя, забил поглед в предното стъкло. Умирам от страх, без да искам, да не погледна назад. Пак добре, че тя седна на задната седалка, защото сега това, че всяка жена кърми където ѝ падне – пфу! Не бе, въобще не е смешно, ти си седиш с някоя, тя ти изглежда нормална, нормативна, така да се каже, гушка си детето, няма значение, че ти изглежда осемгодишно, още малко ще му поникне брада…
Гласът му е кух, почти лишен от тембър.
– И ти, и тя си бъбрите така за всекидневни неща, примерно за квантовата теория на относителността, и тя изведнъж, без да ѝ мигне окото, измъква от пазвата си гърда! Истинска гърда! Направо от производителя! Тика я в устата на бебето и продължава да си говори с тебе за ускорителя на електромагнитни частици в Швейцария, а него впрочем, ако си доближите ухото, може да го чуете как подвиква на частиците: хайде, приятелчета, няма време, сгъстете редиците, мързеливци…
Той се прощава. Усещам го. Той знае, че за последен път разказва тези вицове. Девойката, която бе тръгнала да си върви и се бе върнала, отпуска глава на ръката си, а очите ѝ са замъглени. Каква ли е нейната история? Дали някоя вечер не е отишла с него у дома му след представлението? Или му е дъщеря, едно от петте деца, и сега за пръв път чува тази негова история?
А двамата мотористи в черно? Изведнъж ми хрумва удивителна мисъл – дали и те по някакъв начин не са свързани с него?
Спомних си какво ни беше разказал по-рано – как е играл шах с хората, които вървели по улицата. И как, без да знаят, те са изпълнявали някаква роля. Кой знае каква сложна симултанна партия шах играе той с всички нас тази вечер?
– Момичето, сестра му, продължава да кърми бебето и в същото време я чувам да рови с една ръка в торбата, след което ми казва: Сигурно нищо не си ял цял ден, подай си ръката, момче. Аз протягам назад ръка и тя пъха в нея увит сандвич, след това обелено варено яйце и сгънато парченце вестник с малко сол за яйцето. Колкото и да изглежда строга, дланта ѝ е много мека. Яж, ми казва, как са те пуснали така, без да сложиш нищо в уста?
– Нахвърлям се на сандвича, с дебели резени вкусен салам, намазан с някакъв доматен сос, от който ми изгаря устата, и това е хубаво – така се съживявам, връщам се в играта. Поръсвам яйцето със сол и го излапвам на две хапки. Без да говори, тя ми подава солена бисквита, вади от торбата голяма бутилка – същинска Мери Попинс, кълна ви се – и ми подава чаша с оранжада. Как прави всичко това с една ръка, не ми е ясно. И как успява едновременно да храни мен и бебето, съвсем не проумявам. Соленките са малко сухи, ми казва, топи ги в оранжадата. Правя точно каквото ми казва.
Гласът му, на Довале, какво става с гласа му? Думите едва се разбират, а през последните минути гласът му е станал тънък и треперлив, като на дете.
– И шофьорът, брат ѝ, протяга ръка назад и тя му дава соленка. Той пак протяга ръка, после пак. Досещам се, че го прави, за да ме разсмее, защото тя не му разрешава да ми разказва вицове. Пътуваме, без да говорим. Халас с тия соленки, казва му тя, ще ги свършиш всичките, остави малко и за него. Той обаче не отдръпва ръка и тя отново го плясва зад врата, а той вика ох и се смее. Обикновено след като ме подстриже и баща ми ме плясва така, а аз хем го очаквам, хем малко ме е страх. Лек парлив плесник след памучето, натопено в спирт. Прави го с краищата на пръстите и после ми прошепва на ухото, за да не чуят клиентите: Сапихес 42, майн лебен – живот мой. Но сега е неин ред. За нейните хубави неща. Но кое е най-хубавото нещо, което трябва да си мисля за нея? Какво най-много ще ми помогне? Изведнъж се боя да мисля за нея. Не знам, но я виждам безцветна. Какво не правя както трябва? Докарвам я насила. Тя не иска. Дърпам я силно, дърпам я към себе си с две ръце, трябва и тя да е в главата ми. Не само той. Не се отказвай, викам ѝ аз, не се предавай, мамо, вече почти плача и се сгърчвам целият до вратата на пикапа, за да не ме видят шофорът и сестра му. И тогава тя идва, слава на бога, седи в кухнята с купчина чорапи за хващане на бримки. Аз седя до нея и си пиша домашните, всичко е нормално, тя лови бримка след бримка с иглата, след няколко бримки спира и се отнася нанякъде, гледа в пространството, не го вижда и не ме вижда. За какво мисли, когато седим така? Никога не я попитах. Хиляди пъти съм бил сам с нея и не я попитах. Какво знам всъщност? Почти нищо. Родителите ѝ са били богати, това го знам от баща ми. Била отлична ученичка и свирела прекрасно на пиано, дори мислели за концерти, но после край, след като преживяла Холокоста, вече била на двайсет, а половин година по време на войната прекарала в някакъв влак, нали ви разказах. Половин година трима полски машинисти я крили в някаква дупка във влака, който винаги пътувал само по една линия, първо в едната посока, после обратно. Редуваха се да ме пазят, така ми бе казала и се бе засмяла с някаква крива усмивка, каквато никога не бях виждал. Може би съм бил дванайсетгодишен, вкъщи бяхме само тя и аз, изнасях ѝ представление, тя изведнъж ме прекъсна и ми разказа това на един дъх, устата ѝ се изкриви на една страна и няколко секунди си остана така, цялото ѝ лице избяга настрани. Половин година така, докато те решили, че им е писнало от нея, не знам защо, та един хубав ден, когато стигнали до последната спирка на влака, без много да му мислят, тези гадове я изхвърлили право на рампата.