– Да продължавам ли? – пита той едва чуто. Няколко глави тук-там кимат в знак на съгласие.
– Не помня точно всичко подред, някои неща са ми се объркали, сещам се например, че през цялото време чувах гласа на сестра му отзад да повтаря на себе си алла юстур и си спомням, че и той, шофьорът, бе споменал тези думи, но не знаех какво означават, какво си говорят за мен на своя език и знак за какво е, че и двамата ги казват. Въобще започвах да усещам, че на тази главата ѝ работи през цялото време. Мели. Въртят ѝ се мисли за мен, но не разбирам какво толкова може да си мисли. Преди това, когато стоеше до прозореца на колата и ме зяпаше, забелязах, че има на челото между очите два дълбоки черни белега. Смъквам се по-надолу на седалката – да не съм пред очите ѝ. Чувам също как бебето не спира да суче и от време на време въздиша като старец, което също ме изнервя. Гледат го, грижат се за него, треперят му – за какво има да въздиша? Изведнъж сестрата ме пита:
– Баща ти какво работи?
– Държи бръснарница – отговарям, без да се замислям – с един съдружник. Не знам откъде ми хрумна да ѝ кажа, че има съдружник. Голям глупак съм. Още малко да ѝ кажа, че татко се присмива на съдружника, защото е влюбен в мама, и щрака с ножиците под носа му – да си знае какво го чака, ако ги хване.
– А майка ти? – пита тя.
– Какво майка ми? – отвръщам и заставам нащрек.
– И тя ли работи в бръснарницата?
– От къде на къде – отговарям, – тя работи във военната индустрия, сортира боеприпаси. – Изведнъж ми се струва, че тя ми разиграва партия шах – всеки прави своя ход и изчаква да види хода на другия. – Не знаех, че във военната индустрия работят жени, казва тя. – Работят, потвърждавам. Тя мълчи. Аз също. После тя ме пита искам ли още една бисквита. Мисля си, че може би и това е ход и по-добре да откажа, но я взимам и веднага осъзнавам, че съм направил грешка. Не знам точно защо, но съм допуснал грешка.
– Яж, яж – казва тя, доволна от себе си. Пъхам соленката в устата си, дъвча и ми иде да повърна. – Имаш ли братя или сестри? – пита тя.
– А през това време навън вече отдавна не е пустиня – простират се зелени поля, минават и обикновени частни коли, не само военни. Опитвам се да отгатна по табелите на пътя колко още остава до Йерусалим, но всички тези шосета извън града са ми напълно непознати. Не съумявам да преценя дали ми остава още половин, или един час, или може би три часа, а не искам да питам. Сандвичът заедно с яйцето и соленките непрестанно напират нагоре към гърлото ми.
– Нека ви разкажа един виц – предлага уморено Довале и сякаш моли: – Спешно се нуждая от виц, какъвто и да е, да си подсладя устата. Но две жени от две различни маси почти в един глас се провикват да продължи с историята, споглеждат се смутено, после едната стрелва с очи мъжа до нея. Довале въздиша, протяга се, кърши си пръстите на ръцете и дълбоко поема дъх.