– И тя, сестра му, изведнъж ми подхвърля, все едно нищо:
– А как си с баща ти? Разбирате ли се двамата?
– Помня, че на мига коремът ми се обърна. И аз изчезнах, махнах се оттам. Въобще не бива да съм където и да било. За да разберете – отворете за миг скоби – знам хиляди трикове да не съм никъде, световен шампион съм да ме няма, но изведнъж не можех да си спомня нито един от тези трикове. Не ви занасям – когато ме пердашеше, се бях тренирал да забавям биенето на сърцето си, да намалявам пулса до двайсет-трийсет удара в минута, като че ли съм изпаднал в зимен сън, това исках да постигна, това беше мечтата ми. Освен това тренирах – може да ми се смеете – как да премествам болката от удареното място към други места на тялото, да я разпращам навсякъде, нещо като равномерно разпределение на тежестта. Докато ме удряше, аз си представях как върволица мравки тичат да вземат болката от лицето или от корема, за миг я раздробяват и отнасят трохичките към по-малко чувствителни точки на тялото.
Той се поклаща леко напред-назад, вглъбен в себе си. Светлината, която пада отгоре му, го превръща в мъгляв силует. Отваря очи и се вглежда продължително в дребната жена, след което – ето че го прави отново – премества погледа си върху мен с отмереното движение на човек, който пали свещ от пламъка на друга. И аз пак не проумявам какво иска да каже с това или какво ме моли да взема от тази жена. Усещам, че очаква от мен знак за потвърждение и му го давам с поглед, с който той, тя и аз образуваме заедно нещо като триъгълник от нишки и който – може би – някой ден ще разгадая.
– Но и сестра му е като него – не се отказва. Не чух – казва ми тя и поставя ръка на рамото ми. – Какво каза? Стискам здраво дръжката на вратата. Защо пък сега ме докосва с ръка? Защо са всички тези въпроси? Да не би шофьорът наистина да знае нещо и да ѝ е казал? Мозъкът ми се завърта като турбо – всъщност колко време съм спал в колата в оня двор, преди да ме събудят? Дали през това време, докато е приготвяла сандвичите, варените яйца и сока, той е стоял до нея в кухнята и всичко ѝ е разказал? Дори неща, които аз не знам? Отново ми се повдига. Ако сега отворя вратата, ще се изтъркалям на шосето, ще се ударя малко, но ще избягам в полето и няма да ме открият до края на погребението, а до тогава вече всичко ще е свършило и няма да ми се наложи нищо да правя. Но кой е казал, че трябва да правя нещо и че за всичко трябва аз да се погрижа?
– Добре сме – отвръщам ѝ аз, – оправяме се, но с мама се разбирам по-добре.
– Убийте ме, но не знам защо изрекох тези думи. Никога на никого не бях разказвал какво става у нас вкъщи, нито в училище, нито на най-добрите ми приятели, никога не бях казвал нито думичка, а сега изведнъж си изливам душата пред непознат човек? Пред момиче, което дори не знам как се казва! И какво ѝ влиза в работата с кого ми е добре и с кого не знам какво си? Чувствам се зле. Причернява ми пред очите. Започнах да си мисля – не се смейте, – че в тези нейни соленки е имало някакво вещество, което те кара да говориш като на разпит в полицията, пропяваш, докато си признаеш всичко.
На лицето му е изписан страх като в лош сън – той е някъде там. Изцяло е там.
– Шофьорът ѝ казва тихо: – Остави го, може да не му се говори за това сега. – Напротив, говори му се – възразява тя. – За какво искаш да му се говори в такъв момент? За негрите в Африка? Или за тъпите ти вицове? Нали искаш да говориш за това, момче? – тя пак се накланя към мен и пак слага ръка на рамото ми. Усещам мирис, който ми е познат, но не помня откъде. Някакъв сладникав мирис се носи от нея, може да е от бебето, аз го вдъхвам дълбоко и казвам да.
– Нали ти казах – обръща се тя към шофьора и му издърпва силно ухото. Той извиква ох и се хваща за ухото, а аз си мисля, че колкото и да се карат, личи си, че са брат и сестра, и колко е гадно, че аз съм лишен от това. Същевременно през цялото време ми се върти в главата, че тя е познавала братчето, което е умряло, същото онова, което шофьорът не е заварил живо. Как ли успява да държи в главата си и единия, и другия?
Той не бърза да продължи и гледа дребната жена. Тя се прозява няколко пъти с облегната на ръцете глава, но внимателно и настойчиво не отделя очи от него. Той пристъпва и сяда в края на сцената, краката му висят във въздуха. Кръвта, която бе потекла от носа му, е засъхнала на устата и брадичката и е оставила две тъмни петна върху ризата му.
– Сега изведнъж си спомням всичко. Ето това е най-изумителното тази вечер тук. Искам да го знаете – голямо нещо направихте за мен, като останахте. Как изведнъж всичко си спомням, и то не насън, а все едно че се случва сега, в същия този момент. Спомням си например как седя в пикапа и си мисля, че докато стигнем, трябва да съм като животно, което няма представа за живота на хората. Маймуна, щраус или муха – важното е да нямам никаква представа нито за разговорите на хората, нито за постъпките им. И да не мисля. Най-важното сега е да не мисля за никого, да не искам нищо, да не искам никого. А може пък да не е толкова лошо да си мисля хубави неща? Но кои неща могат да се нарекат хубави? Хубави за него? Или хубави за нея? Страх ме е до смърт да не допусна и най-малката грешка.