С неимоверно усилие той успява да изобрази крива усмивка. Долната му устна е ужасно подута, говорът му става все по-неразбираем, дори ми се струва, че той разказва тези неща обърнат навътре към себе си, на себе си.
– Докъде бях стигнал? – шепне той. – Докъде бях стигнал?
Никой не му отговаря. Той поема въздух и продължава.
– Някак неочаквано ми хрумва да си мисля за рохко яйце. Не ме гледайте така – когато бях малък, не можех да понасям рохки яйца, повдигаше ми се от течния жълтък. А двамата ми се ядосваха, казваха, че трябва да го ям, че точно там са всички витамини, започваха крясъци и се раздаваха плесници. Между другото, когато ставаше дума за ядене, тя също умееше здравата да шамаросва. А когато нищо вече не помагаше, те ми казваха, че ако веднага не си изям яйцето, ще излязат и никога вече няма да се приберат. Но аз пак отказвах да го ям. Те си обличаха заедно палтата, с ключа в ръка ми казваха довиждане от вратата. Но аз, колкото и да се боях да остана сам, не бях в състояние да ям яйцето. Не знам откъде намирах сили да им се опълчвам, дори спорех с тях, печелех време, но всъщност исках нещата да си останат такива завинаги – те да стоят един до друг и да ми говорят едно и също…
Той се усмихва сам. Струва ми се, че все повече се затваря в себе си, краката му се люлеят във въздуха.
– Така продължавам да си мисля за рохкото яйце – ето какво би трябвало да виждам през цялото време, отново и отново, докато пристигнем, като филм с щастлив край. Случайно поглеждам в огледалото над шофьора и виждам, че очите на сестра му отново са пълни със сълзи. Седи отзад и плаче безмълвно. И тогава наистина всичко ми се изкачи в гърлото – салама, соленките. Викам на шофьора да спре, веднага! Скачам от колата и направо си изповръщам червата до колелото. Всичко, с което тя ме нахрани, аз го повръщам, и няма край, още и още. Мама винаги ме държеше за челото, когато повръщах. За пръв път в живота си повръщах сам.
Той леко докосва челото си. Тук-там мъже и жени неволно вдигат ръка и се докосват по челата. Аз също. Настъпва миг на странна тишина. Хората са вглъбени в себе си. Пръстите ми търсят знаци по челото. Не ми е приятен този допир. През последните години бързо започнах да оплешивявам, да се сбръчквам. Направо да се нагърчвам. Сякаш някой татуира челото ми отвътре, дълбае в него прави линии, ромбове и квадрати. Чело на твърдоглав бик, би казала Тамара, ако можеше да ме види.
– Хайде, елате с мен – казва той и внимателно ни изкарва от просъницата. – Елате, защото аз вече се качвам обратно в колата. Тя ми подава чисто парче плат, казва да си избърша лицето. Пеленката е прана. Мирише приятно. Слагам я на лицето си като маска. – той покрива лицето си с ръце. – Сега е неин ред. Твърде дълго време я оставих сама. Нейните добри неща, само добрите неща. Как си маже ръцете с крем „Ануга“ и цялата къща се изпълва с аромата му, виждам дългите ѝ пръсти и как се докосва по бузата, когато се замисля или когато чете. И как винаги държи ръцете си скръстени една в друга, за да не се вижда къде са я шили. Дори от мен се пази, никога не успях да преброя точно колко са белезите – шест или седем. Веднъж са шест, друг път седем. Сега той е наред. Не, отново е тя. По-неотложно е. Тя всеки път ми се изплъзва. Цялата е без капка цвят. Съвсем бяла е, като че ли капчица кръв не е останала в тялото ѝ. Сякаш вече се е отказала или може би се е отчаяла, че не мисля достатъчно силно за нея. Защо не мисля по-силно? Защо ми е трудно да си я представя? Искам, как да не искам, ела, мамо…
Той млъква, с вдигната глава и измъчен поглед. Тъмна сянка бавно се надига някъде отвътре към лицето му, той отваря уста, поема въздух и потъва отново. Точно в този миг в мен се оформя мисълта, дори неудържимото желание той да прочете онова, което възнамерявам да напиша за тази вечер. Да успее да го прочете. То да бъде с него и натам. По някакъв начин, който не разбирам напълно и дори не вярвам в него, това, което ще напиша, да просъществува и там.