С произнасянето на тази дума той започва неистово да си удря шамари с двете ръце по лицето. Отново и отново.
Няколко секунди усещам в устата си вкус на метал и ръжда. Хората до мен се въртят на столовете си и премигват. Жената на съседната маса сърдито шепне нещо на мъжа до нея и посяга към чантата си, но той я задържа, като полага ръка върху бедрото ѝ.
– Сега, Натания, мон амур, солта на земята, вярно ли, че ако някой на улицата попита минувач колко е часът, той почти сигурно е доносник на полицията? Майтап бе! Пошегувах се! Той целият се сгърчва и уплашено се озърта на всички страни. Няма ли случайно тук сред зрителите някой мафиотски бос като Алперон, за да го почетем? Или Абутбул? Някой от хората на Деде? Бебер Амар не е ли тук? Някой от бандата на Борис Елкош? Или на Малкия Пинуш? Може пък Тиран Ширази случайно да е сред нас, за да ни почете с присъствието си? Бен Сутхи? Някой от семейството на Ханания Елбаз? Елиау Русташвили? Шимон Бузатов?
Несигурни аплодисменти придружават думите му. Струва ми се, че така хората се мъчат да излязат от вцепенението, в което бяха изпаднали преди минути.
– Не бе – възкликва той, – не ме разбирайте погрешно. Само проверявам, Натания, това е предварителен сондаж! Винаги когато ще изнасям представление някъде, първо проучвам в Гугъл рисковете…
И тук той някак внезапно отмалява. Сякаш изведнъж целият се изпразва отвътре. Слага ръце на кръста си и диша тежко. Очите му са втренчени неподвижно някъде в пространството, очите му са хлътнали като на старец.
Той ми се обади по телефона преди около две седмици. В единайсет и половина вечерта. Тъкмо се бях върнал от разходка с кучето. Представи ми се. В гласа му звучеше някакво напрегнато и тържествено очакване. Не отвърнах на тона му. Той се смути и попита дали съм аз и дали името му нищо не ми говори. Казах му, че не. Зачаках. Ненавиждам хора, които ми излизат с подобни гатанки. Името всъщност ми звучеше познато, доста смътно, ала познато. Не беше някой, когото бях срещал във връзка с работата, в това бях сигурен – опасението, което ме обзе, беше от съвсем друго естество. Този е някой от по-близък кръг, си помислих. Много по-способен да ме нарани.
– Хей, заболя ме – присмя се той. – Бях сигурен, че ще се сетиш… Говорът му бе бавен, а гласът леко дрезгав и за миг си помислих, че е пиян. – Не се притеснявай – ми каза, – ще съм кратък. И се изкикоти: Поначало съм кратък, едва метър и шейсет. След като умра, ще ме погребат при децата на родината.
– Слушай – прекъснах го, – какво искаш от мен?
Той млъкна, изненадан. Отново се поинтересува дали съм аз. Имам молба към теб, ми каза и за миг стана сериозен и делови: Чуй сам и реши. Няма лошо, ако ми откажеш. Никакви кофти чувства, а и не е нещо, което ще ти отнеме много време, само една вечер. И плащам, брат, колкото кажеш, няма да се пазаря с тебе.
Седнах в кухнята, все още с каишката в ръка. Кучката стоеше изнемощяла, дишаше хрипливо и се взираше в мен с човешкия си поглед, сякаш недоумяваше защо все още не съм прекъснал разговора.
Обзе ме странно безсилие. Усетих, че между мен и този мъж се води паралелно и друг, мъгляв разговор, който все още не съумявам да схвана. Очевидно той очакваше отговор, но не разбирах какво иска. Или може би вече ми бе казал, а не бях го чул. Помня, че погледнах обувките си. Нещо в тях, в начина по който бяха обърнати една към друга, внезапно ме сграбчи за гърлото.
Мъжът бавно прекосява сцената към креслото, което е в десния край. Голямо кресло, червено и протрито. Може и то – като големия бакърен съд – да е останка от кой знае какво представление, състояло се някога на тази сцена. Той с пъшкане се отпуска в него, потъва все повече и повече и сякаш креслото всеки момент ще го погълне.
Хората са се вторачили в чашите си, въртят виното в тях, разсеяно посягат към купичките с ядки.
Тишина.
И тогава – колебливо хихикане. Той прилича на дете в креслото на великан. Забелязвам, че някои се въздържат да се засмеят с пълен глас, а също така избягват погледа му, сякаш се боят да не се забъркат в някаква сложна равносметка, която мъжът има да урежда сам със себе си. Може би чувстват, и те като мен, че вече са се забъркали не само в разчистването на сметката, но и със самия човек, и то много повече, отколкото са възнамерявали. Ботушите му бавно се вдигат и излагат пред очите ни високите почти дамски токове. Хихиканията се усилват, подхващат ги други и след миг силен смях се разплисква в салона.