– Но какъв срам, какви изпълнения имахме всеки път с нея – мърмори той. – Крясъци през нощта и ридания до прозореца, докато целият квартал се събуди. Това въобще не съм ви разказал, но и това трябва да се вземе предвид, и това трябва да се сложи на везните, преди да се отсъди. Това са неща, които започнах да осъзнавам още съвсем малък – тя ми е най-добрата, когато е с мен вкъщи, когато е затворена с мен вътре, само тя и аз, с нашите разговори, с моите представления и книгите, които ми превеждаше от полски и ми разказваше, детска версия на Кафка и на „Одисей“, и за Разколников – той се засмива едва чуто. – Преди да заспя, ми разказваше за Ханс Касторп, за Михаел Колхаас и за Альоша – за всички тези съкровища. Тя ги адаптираше за възрастта ми, или не, всъщност нищо подобно не правеше. Но най-страшното идваше, когато излизаше навън. Само като се приближаваше до вратата или до прозореца, незабавно заставах нащрек, получавах сърцебиене и нетърпимо стягане тук в корема…
Той слага ръка на корема си. В това леко движение прозира носталгия.
– Какво да ви кажа, главата ми се пръскаше от тях двамата, двамата заедно, но повече от нея, защото тогава тя най-после се събуди у мен, сякаш осъзна, че времето свършва, скоро ще пристигна и това е последният ѝ шанс да ми повлияе. Бързо, бързо, започна да ми вика, да ме умолява, да ми припомня неща, вече не помня точно какво, но тогава идва и той да ми припомня разни неща, до всяко нейно нещо той слага две, тя ме дърпа насам, той натам и от минута на минута, колкото повече наближаваме Йерусалим, толкова повече полудяват и двамата.
– Да затворя, бързо да затворя всички отверстия по тялото – трескаво ломоти той. – Ако стисна очи, те влизат през ушите, ако затворя уста, влизат през носа, блъскат се, кряскат, подлудяват ме, като малки деца са, викат, хленчат – мен, аз, мен, аз.
Почти не се разбира какво говори. Ставам от мястото си и се премествам на друга маса, по-близо до сцената. Странно е да го гледам от толкова близо. Когато вдига лице към лампата над него – и само за миг, – светлината създава странна илюзия. Момче на петдесет и седем години се отразява във възрастен мъж на четиринайсет.
– Изведнъж, кълна ви се, че не си въобразявах, чувам как бебето ми говори на ухото. Но не бърбори като бебе, а ми говори като някой на моите години или дори по-възрастен. И ми заявява съвсем сериозно: „Ти наистина трябва да решиш сега, момче, защото съвсем скоро пристигаме“. И аз си мисля, че не е възможно да съм чул такова нещо, и да не дава господ шофьорът и сестра му също да са чули. Не бива дори да си помислям такова нещо, господ ще ме накаже за това. Започвам да викам: Затворете му устата! Затворете му вече устата! Настава тишина, шофьорът и сестра му мълчат, като че ли се боят от мене или нещо такова, и тогава бебето изпищява, но като най-обикновено бебе.
Той отпива глътка от термоса и го обръща наопаки. Няколко капки падат на пода. Довале дава знак на управителя на салона, който с кисела физиономия се приближава към края на сцената и отлива от бутилката с Гато негро. Той настоява да му долее още. Малката компания, която седеше до бара – старите му почитатели от Петах Тиква, – използва момента, че очите му следят как Йоав му налива вино, и побързва да се измъкне. Струва ми се, че той дори не ги забелязва. Тъмнокос младеж по потник излиза от кухнята, обляга се на опустелия бар, пуши и го гледа.
По време на това затишие жената с посребрената коса и с очилата с тънки рамки среща погледа ми. Погледите ни се преплитат втренчени за изненадващо дълъг миг.
– Приятелки и приятели, знаете ли защо ви разказвам тази история днес? Как въобще стигнахме до нея? – той се задъхва, лицето му е пламнало от неестествена руменина.
– Скоро ще свърша, не се тревожете, вече се вижда краят…
Той си сваля очилата и ме гледа объркано, и този мътен поглед като че ли ми напомня отново молбата му: за онова нещо, което се излъчва от човека, без той да се владее, за него искам да ми разкажеш. То не може да се опише с думи, мисля си аз, тъкмо в това е въпросът с онова нещо. Сега ме пита с очи: Мислиш ли все пак, че всички знаят какво е? Кимам утвърдително с глава: Да. И той: А самият човек знае ли какво е това нещо, което е само и единствено негово? И аз мисля: Да, да, дълбоко в себе си той знае.
– Шофьорът ме откара до къщи, в Ромема, но когато слязох от колата, една съседка ми подвикна от прозореца: „Довале, какво правиш тук? Заминавай бързо за Гиват Шаул, може още да успееш…“
– Полетяхме към Гиват Шаул, не е много далече, може би петнайсет минути. Шофьорът караше като луд, без спирачки, без светофари. Помня, че в пикапа беше много тихо, никой не отронваше дума. А аз…